RSS

Стършел

Ние, атеистите — продължи яростно той, — смятаме, че ако човек трябва да носи някакво бреме, той трябва да го носи с достойнство. Превие ли се под товара — е, толкова по-зле за него. Но християнинът пълзи и хленчи пред своя бог или пред неговите светии. Ако и те не му помогнат, обръща се към враговете си — той винаги ще намери гръб, върху който да стовари бремето си. Няма ли във вашата библия, молитвеник и лицемерни богословски книги достатъчно правила, та идвате при мене, за да ви науча как да постъпите? О, небеса! Не ми ли стига моето бреме, че трябва да понеса върху плещите си и вашата отговорност? Вървете при вашия Христос, нали той е съветвал последователите си да дадат всичко, което имат. Направете същото и вие. Най-после — ще убиете само един атеист — човек от лагера на противника, а това не е кой знае колко голямо престъпление.

Той спря, за да си поеме дъх, и отново избухна.

И вие говорите за жестокост! Онова тъпо магаре не би могло да ме измъчи така, дори и цяла година да се опитва. Не му стига ум. Всичко, което той може да измисли, е да затегне ремъка, а когато няма къде повече да се затяга, той ще е изчерпил възможностите си. Всеки глупак може да направи това! А вие — „Подпишете собствената си смъртна присъда, моля. Моето нежно сърце не ми позволява да направя това сам.“ О! Подобно нещо може да измисли само християнинът, кроткият състрадателен християнин, който пребледнява само като види един стегнат ремък. Как не се досетих още когато влязохте като ангел на милосърдието, възмутен от „варварството“ на полковника, че едва сега започна истинското мъчение! Защо ме гледате така? Дайте съгласието си. разбира се, и си вървете в къщи да вечеряте. Не си струва да се тревожите за всичко това. Кажете на полковника, че може да ме разстреля, да ме обеси — както му е по-удобно, да ме опече жив, ако това ще му достави някакво удоволствие… и край на всичко.

Стършелът бе почти неузнаваем. Той беше вън от себе си от ярост и отчаяние, задъхваше се и трепереше, в очите му, като в очите на дива котка, блестяха зелени пламъчета.

Монтанели се бе изправил и го гледаше мълчаливо. Той не можеше да проумее потока от необуздани оскърбления, но чувствуваше дълбочината на отчаянието, което ги бе предизвикало. И като разбра това, прости му всички минали обиди.

— Успокойте се — каза той. — Съвсем не исках да ви измъча така. Не съм и помислил да стоваря своето бреме върху вас, защото знам, че и без това ви е непосилно тежко. Никога и към нито едно живо същество не съм постъпвал така…

— Това е лъжа! — извика с горящи очи Стършелът. — а в епископството?

— Епископството?

— О! Забравили сте? Така лесно е да се забрави! „Ако поискаш, Артур, ще кажа, че не мога да замина.“ Вместо вас аз трябваше да реша вашия живот — аз, на деветнадесет години. Ако това не беше толкова чудовищно, щеше да бъде смешно.

 

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: