RSS

Шапката на света

10 Юни

Тази статия ме провокира да напиша следващите редове, които се мътят в главата ми от една седмица.

Прочетохте ли я? Трогна ли ви? Мен ме разплака!

Миналата неделя (1 юни 2013 г.) ходих със семейството ми на Глухите камъни. Това е нещо в… Родопите. На няколко километра от Маджарово и Любимец. Няма да ви разказвам за шофьорските ми умения. Няма да ви разкажа и дори защо си заслужава да се измине пътя до това нещо въпреки дупките-кратери (за любопитните – спомняте ли си от картините и детските филми как дърветата сключват клони и образуват естествена арка? И зелените, зелени поля?).

Това нещо е „скално образование“. Сравнително лесно достъпно е и затова препоръчвам на всеки да го посети. То е побито на самия връх на планината (на края на една еко-пътека).

Та това нещо е побито там – разбирате ли, то не изглежда „пораснало“, както са повечето скали. Не е и „издълбано от водата“ като пещера. То е… побито. Сякаш някой го е изпуснал. И това е първото нещо, което е странно.

И върху него има ниши. Трапецовидни, както ги описват. Съвършено подобни ниши – с долна дълга страна около… 30-40 см, височина 40-50 см, горна част – около 10 см, дълбочина в ниската част – 20тина см, а горната част плавно изтънява в горния край. Тези са масовите, които видях (а се оказва, че съм видяла само една част). Има и малко по-малки, и малко по-големи. И обзалагам се, не са „естествено природно явление“. Смея да твърдя, че съм видяла не малко природни обекти, които фантазията е оприличила на пирамиди, сватба, гъби, сношение и няколко пещери. Това не е природна, кълна се. Няма място за фантазия – няма нужда да си представя човек какво е – то е очевидно. И не е едно.

До тук добре – ще кажете „Е, издълбал ги е някой“. Да, и това е съвършено логично. И тук идва следващото предизвикателство за ума – тези неща са на височина над 2-3 метра!!

Наречете ме луда, шантава – аз не вярвам, че това е човешко дело. Може да съм най-голямата откачалка, но там и за момент не се избавих от чувството, че не сме сами на тази земя. Или поне не сме били.

Разбирате ли – при допускане, че говорим за хора с нормален за нашето време ръст – твърде стари са, за да са някакво технологично достижение. Твърде малки, за да са служели за убежище (на зрял човек в цял ръст). Твърде нависоко, за да са издялани от човек в прав ръст. За какво са служели? Кой ги е направил? И както учеше най-великата според  мен книга за програмиране – щом задачата е нерешима при текущите допускания, значи допусканията са грешни. Моят мозък си избра комфортната теза, че все пак не сме сами. По-лесно му дойде да мисли за безкрайната вселена, отколкото да намери такъв прост отговор.

И по-нататък. По-нататък се качихме на другата част от нещото. Там има ниша в скалата (така да го наречем) с форма, подобна на описаните вече, но значително по-големи размери. Тя вече прилича на пещера, в която може да се скри човек. Приблизителни размери (според мен) – около 80-90 см в основата, 150-160 см във височина и може би около 60-80 дълбочина. Честно казано, сега си представих едно властващо по-голямо същество, което живее в голямата ниша и множество по-малки, които с пипалата си се подслоняват в по-малките ниши.

Продължаваме нагоре – отстрани на скалата, в която се намира нишата, в самия ѝ край, са изсечени стълби – по-малки от стъпало широчина и около 60-70 см. дълги. Водят на върха на скалата.

А там – водохранилище. както са го кръстили археолозите. Дупка, чиито размери не можах да определя, защото беше пълна с вода и тръстика. Струва ми се, че беше с формата на квадрат.

И така… Защо ви обрисувах тази картинка? За да ви кажа как ми се развихри мозъка – съвсем заряза земните дела и замечта за космоса. Търсеше теории, в които извънземните са използвали мястото като маяк. Или са живеели в него, преди хората да го населят. Необятният космос – колко ли тайни крие? Колко ли странни същества? А това ще са неща, които мозъкът ни дори не е способен да си представи.

И така, с мечтата за космоса ще отправя взор и към земята. Там, от върха се вижда всичко. Планините, пътищата, язовирът. Погледът се губи – хоризонтът е твърде голям и безкраен, за да може да го обхване. Във всеки момент вижда 1/100 или дори 1/1000 от всичко. Гледах листата на близките дървета. Гледах клоните на далечните. Гледах зелените сенки, които в далечината се разделяха от сива линия. Майка каза „Шапката на света“, а аз наум ѝ опонирах – „Не шапката, а само подножието“.

Там, на високото, на фона на безкрайната шир, на фона на идеята ми за извънземните, душата ми не съществуваше. Там човек е нереален, а душата – незначителна. Проблемите не съществуват. Нали знаете – като съотнесете нещо много малко към нещо много голямо, малкото нещо губи смисъл и значение. И аз това си мислех само – какво значат проблемите, какво значат забраните? Какво значи някакъв език? И какво остава от злободневието? Нищо. Съвсем нищо. Те – дърветата, върховете, нишите, реките, язовирите – те си съществуват, без да ги интересуваме. А цялата ни земя вероятно е нещо толкова незначително на фона на Космоса,

Затова започнах и със статията – тя ми навя същото чувство – на безсмислие, на незначителност, на нищожност. Какво значат някакви си проблеми, като накрая всички отиваме на едно и също място.

Трогна ме начинът, по който тези 6 „живинки“ са си поддържали селото. Живината в разказа. Как държат на хубавото – да им е чиста табелата, да им е изпрано знамето. Нищо, че няма кой да види и да забележи.

Толкова е тъжно, толкова трогателно. Че ние – градските, бизнес, модерните хора – ние сме останали без души. Само някакви тела. Нещото, което ми липсва много – песента на пиленцето. Знаете ли какво е всяка вечер в кухнята да чувате едно малко пиленце да пее отвън прозореца? Така ми липсваше последния път, като си бях у нас. А ми идеше само заради него да се прибера – сякаш някой беше откъснал частица от мен.

Тъжно ми е. Тъжно ми е заради начинът, по който хората са изгубили нещо значимо. Не знам как се нарича. Това, което ни е държало близки.

А, сетих се – да ви кажа още една история.  Колегите ми са дълбоко учудени, че поздравявам монтьорите. А аз съм дълбоко учудена от тяхното учудване. Вас учили ли са ви да поздравявате непознатите? А те дори не са напълно непознати – това са хора, покрай които аз минавам между 2 и 4 пъти на ден. В студ, в пек, в хубаво и в лошо. Те ме поздравиха и аз поздравих. Ама били друга класа. Ама сме нямали допирни точки. Е, и? Не съм седнала „да си пия ракията“ с тях. Просто се поздравяваме за хубаво начало на деня. И да си призная – приятно ми е да ме поздравяват.

Та говорех за онова мъничкото нещо, дето хората са изгубили. Толкова малко, а май е единственото, което е правило смисъл. Бялата табела и чистото знаме. И широката душа, дето не е делила земята и храма. И залъка не е делила. И е забравяла и е помагала.

Мога до утре да описвам как тъжа. Ама думите ми са разхвърляни, емоционални и или схванахте, или няма да схванете. Лека нощ! :)

Advertisements
 
има 1 коментар

Posted by на 10 юни , 2013 in Пътеписи

 

One response to “Шапката на света

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: