RSS

Хайде на хорото в Ловеч

30 Юни

Блогва ми  се да ви разкажа за последните 3 дни. Понеже ще го ползвам във вид на тренировка. И защото ужасно ми се мрънка,а … ще прочетете по-надолу. Блогът за разлика от това – винаги слуша. И никога не чува, понеже почти никой не ме чете :):)

Та последните три дни бях в Ловеч с групата по народни танци. Беше невероятна емоция. Защото (ето това е упражнението ми. Обещах на себе си, че ще взема забележката на един приятел и когато разказвам, ще го правя аргументирано). Беше прекрасно по няколко причини:

  1. Нямаше (разбирай аз не видях) спиртосани просташки изпълнения, каквито мразя. Имаше едни хора, които пиеха, пееха, смееха се, танцуваха и се забавляваха. Простотийки? Естествено. Но не и пиянски изпълнения от графата „Срам ме е да се погледна“. А който ме познава знае колко мразя последните. Та това беше голяма предпоставка за моята приятна емоция;
  2. Заради хората. Емоцията беше почти като на Коледа. И може би по-приятна. Направихме дефиле по Вароша. 500 човека – мъже, жени, млади, стари (деца и баби), пълнички, кльощави, красиви, не толкова красиви, хетеро, хомо – всички танцуваха, викаха, играха, забавляваха се. Кръшно хоро на площада. И всички положителни, положителни, весели. И това се просмуква през тебе. Наистина разкошно.
  3. И после в ресторанта пак – всички тези хора вместо да седят по масите и да се напиват, играят, танцуват. И всички красиви, в такт. Въздухът в заведението се нажежава от удоволствие.
  4. И заради самите хорà. Аз милея за българското и изражението му в хората. Там видях една традиция, една българщина жива. Мъже и жени играеха прекрасно, красиво, ритмично.

Това беше положителната емоция от празника. Съжалявам, предадох я слабо, макар и добре да я обосновах. Но това е разбираемо. Защото монетата винаги има две страни. А на другата страна:

  1. имаше болка. Който ме познава знае за хроничните ми болки. И може би е забелязал как винаги се обострят в „точния“ момент. Което в този случай е резултат от собствената ми простотия да се занемаря. Но когато боли, другото е почти без значение. Тогава мозъкът, съзнанието, емоцията е обсебена от това да премахне болката. И тук има хубаво – хората бяха сравнително отзивчиви – едната мацка ми каза прекрасно лекарство и живнах. Но когато 3 дни си в болки, и моментите на покой не са кой знае какво;
  2. И ето тук е ключът от палатката – прозрачността (накратко – състояние, в което ставаш част от пейзажа, нещо безлично, което никой не забелязва). Мислех, че тя е характерна  предимно за мъжете, предимно в напреднала възраст и/ или предимно за по-некрасивите физически хора. Тринтири-минтири! За да се чувства човек наистина самотен са достатъчни малко талант и хора. Аз съм красива жена (както съм ви казвала и преди). Понякога се обръщат да ме зяпат (открито или като мислят, че не гледам). И в един момент  попаднах къде? В зала с 500 човека, от които почти никой не ми обели проклета дума цяла вечер! А аз исках да танцувах. Исках някой просто да се престраши.

Ако в този момент имах лист хартия и цветни моливи, сигурно щях да нарисувам себе си като чудовище – с големи, заплашителни зъби, зелено, хлъзгаво и с течащи лиги. Аз плаша хората. Защото съм достатъчно саморасла и не се плаша да заявя позиция, да следвам позива на сърцето си и душата си. Свикнала съм хората да странят от мен, когато става дума за личен контакт.  Но, мамка му, с това чувство не се свиква – това да си като прокажен. Да си единственият (или почти единственият), с който никой не общува, който… е просто част от пейзажа, придатък към един стол.

И се пита в задачата – защо прекарах и прекарвам стотици (буквално!) часове да се уча да контактувам, като когато попадна в неформална среда, си глътвам граматиката и никаква емоция на мога да изразя – нито радост, нито благодарност, нито… загриженост. Явно ставам обсебваща и твърде плашеща.

А исках… исках просто някой да ме покани на танц. Мамка му и на светогледа ми. Да се чувстваш бездомен, безполезен, безсмислен… честно, не ви го пожелавам. Мамка им и на празниците – мразя ги!

3. Понякога един жест и един човек могат да дадат или да отнемат смисъла. И тогава, когато се наведох да запаля свещичка (днес в Троянския манастир), един човек ми липсваше. Един човек, който ме познаваше по-добре, отколкото аз се познавам. Един човек, чиито последни думи към мен бяха изпълнени с любов, загриженост и съвет. Човекът, който ми каза, че ако някой ще успее, то това съм аз. Е, позна – успях (успявам). Но понякога се питам защо не ми каза, че ще бъда нещастна. Че трябва да се науча да бъда човек. Защо? Иска ли сама да науча този урок. Или просто ѝ дожаля? Или вярва, че и в това ще успя? Защо я няма да ме напътства? Рамото, което ми даваше упора и вяра. Чудех се дали щеше да я е срам, ако можеше да ме види да плача пред 30 човека като малко дете (този отговор намерих).

Advertisements
 
има 1 коментар

Posted by на 30 юни , 2013 in Пътеписи

 

One response to “Хайде на хорото в Ловеч

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: