RSS

Хайде на хорото – Кремиковци

29 Юли

Тема с продължение :)

Искам да ви разкажа една история. Но ще започна от края ѝ, защото може да не прочетете всичко, а аз искам да усетите, да почувствате. Историята претендира за субективност – въобще няма да говоря за факти. Ще говоря само за това как се чувствах аз, каква енергия вдъхвах, каква радост излъчвах).

Финалът се прокрадва между чантите. С песен и тъжна усмивка. В хотелът отекват 20-30 гласа. Знаете ли… имам чувството, че в  този момент можех да чуя развълнуването тупкане на сърцата. Всяко рипаше в ритъм и всички в  една мелодия. Подготвяхме се за отпътуване. И всички пееха, поведени от една обща емоция. Емоция, която с дружни задружни усилия родихме през последните 3 дни.

А в очите още напираха топли емоции. Как се случи ли? Не знам. Така – с магия…

Съжалявам, но не мога да говоря за това в „обратно хронологичен ред“. Мога да говоря само разхвърляно и развълнувано. Защото видях и преживях нещо наистина неповторимо. Открих една част от мен, която смятах за отдавна умряла и погребана. Открих, че в тялото ми има толкова много енергия, колкото не съм и подозирала. И повтаряхме като рефрен, че не сме там случайно.

Първото впечатление посади в душата ми чувството на спокойствие и комфорт. Гората винаги ме успокоява, а хотелът ни беше станал част от нея – едва загатнат, навсякъде обгърнат от дървета. Слязохме от колата и с пълни гърди поех дъхава глътка въздух – с аромат на бор, цветя и чистото. Може би с това вдишване съм смръкнала и семенце любов, семенце енергия, семенце чистота.

И всичко остана зад мен, някъде в гнусния прашен град. Бях забравила напълно за глупавите протести. За неизбежните служебни простотийки. За дребните дребнави номерца и големеенето. За всички онези безумно безсмислени неща, които са ме изпивали в последно време. И се чувствах идеално.

Това чувство на хармония с природата се повтори и засили, когато отворих прозореца на стаята си. А на него имаше лястовиче гнездо. Беше невероятно да гледам как тези мънички пиленца се движат в гнездото си, как се хранят. И как чуруликат.

Да обобщя – борове, аромат на смола и иглолистни, дъх на цветя, свежест изпълва дробовете при всяко вдишване. И песента на пиленцата. Затворих само очи и усещах всичко това. Исках да попия от гората колкото може повече, да я полепя по кожата си и да я нося със себе си.

Двете ни вечери минаха по сходен начин – песни, танци. Без пияни шматки (а това е толкова важно – да няма просташки изпълнения; и вече толкова рядко за жалост). Прекрасното и интересното е, че целите две маси, които представляваха нашата група, след като хапнаха, почти не седнаха. Всички играеха, всички пееха, всички се смееха. И настроенията бяха заразителни. Енергията не свършваше, а напротив – колкото повече се забавлявахме, толкова повече свежест имаше. Не мога да ви го опиша. Мога само да кажа, че толкова не съм танцувала в съзнателният си живот. Цяла нощ – точно както винаги съм искала. И бавни блусове, и хора, и рок – всичко имаше и на всичко играх. Скачах, скачах и не чувствах нито умора, нито дори тялото си – чувствах се само като безтелесна енергия, като искрица.

А дните прекарахме на плаца. От седем и половина сутринта. По принцип този час би ме ужасил. А сега – напротив, дори ми се стори ужасно късен. Исках да си открадна още и още време. Сутрин се будех спокойна и отпочинала. Енергията бързо изпълваше вените ми и след кратък тоалет – долу на плаца. Дишах гората и слушах тишината. Това е дар, който го няма в града – да се събудиш със слънцето и да усетиш зараждането на живота. Разхождах се боса по росната и влажна трева. Усмихвах се и  подскачах напред-назад. А после, под фона на най-нежна музика правехме физзарядка – да, тази стара, комунистическа инициатива. Вдишваш, раздвижваш се и животът полека се разтича в тялото като елексир. Под галещите лъчи на сутришното слънце. После всичко е вкусно и сладко през целия ден – и чаят, и хлябът, и забавата.

Танцувахме на плаца, по цял ден. Танцувахме без да спрем и под лъчите на парещото слънце. 30 човека се държахме за ръце и си предавахме емоцията. Под звуците на българската народна музика. Тя поражда в мен и във всичко хора там странен глад и жажда – за българщина, за близост, за добро, за човещина. Българската музика има способността да разтупва сърцето и да раздвижва тялото преди съзнанието. И цялата тази енергия течеше през канала на нашите хванати ръце. Преди време ми казаха, че народните танци били за българите това, което йогата е за йогите (всъщност не знам от къде идва). Трябва да са прави. Там, в балкана, не се чувствах човек. Чувствах се безтелесна душа, която принадлежеше там. Не беше един гнусен израстък, който с всяко свое действие съсипва прекрасното творение на земята. Бях част от природата, част от емоцията… Ако щете, част от Бога.

Танцувахме и латино танци. За тях няма да пиша много. Емоцията също беше невероятно приятна. По-скоро емоция на опознаването – опознаване на танца, на партньора. Емоция на това, че имаш партньор и има кого да следваш. На мен ми е трудно да танцувам, но там и тогава не се чувствах безпомощна  – просто се отпуснах и следвах танца.

За пеенето искам да разкажа повече. Защото когато ни караха да пеем, бяхме само… изплашени деца. Всички се притесняваха, вярваха, че не могат да пеят (хеле я). Да те накарат да пееш самостоятелно пред 30 човека… плашещо е. Като на изпит, както се казва (макар аз да не изпитвам такива емоции преди изпит). Но да пея пред всички, когато си знам, че не мога да пея. Чувствах се слаба и уязвима. Да застана пред един от големите си притеснения и да го надвия. Гласът ми беше малък и слаб, но пях. И после ни казаха, че пеем хубаво. „Да бе, да, само ни ласкаят“, ама нещо трепва в душата, една малка увереност започва да се заражда и да трепка слабо. И после пеем всички заедно – слабичко и плахо. А то пък добре се получава. И като се отвориха тези гърла…. Ето, трети ден не мога да спра да пея. Не знам дали пея хубаво или лошо, но когато пееш с хората, които вече чувстваш близки, песента сплотява още повече. И става тя тайнство между пеещите. Поражда се едно чувство на интимност, на посветеност. И в душата прелива радост. И прелива в песните. Сърцата вече са смели, заиграват се с песента, изразяват бликналата радост. И радостта не стихва – извира непрестанно като река. И още повече пееш, и още повече танцуваш. И още повече усещаш. И грабиш ли грабиш с пълни шепи.

Душата трепти,сърцето играе.

Този абзац ще е увертюра към последния. И ще започна с един характерен за моето местенце израз – който ме познава, който ме чете, може би знае или е усетил, че за мен щастието е съмнителна, ефимерна величина. Аз не знам дали щастието съществува, не знам как изглежда. Не знам дали аз мога да бъда щастлива – често се съмнявам в това. Такъв е характерът ми и в това има тъга само за мен, а може би и няма.

Но ако днес ми кажат, че мога да запазя само един спомен (изключая тези със семейството ми), искам да си спомням точно това – да си спомня как стоя на стълбите на белия хотел, който се е сгушил в сами корените на боровете. Въздухът трепери, нажежен от емоциите. А моите приятели пеят ли, пеят. Сърцата играят, трептят. Ако трябва да кажа кое е най-вълнуващото – най-вълнуващо е да чуваш как хора, които си почувствал толкова близки, пеят. Без злоба, без омраза, без политици – просто пеят. И тези песни се процеждаха надълбоко в сърцето, в разума и в душата ми. Вярвам, че ако децата ни бъдат възпитавани така – с танци, с песен, с веселба, ще станат прекрасни хора.

А сега съм се свила някъде много навътре в себе си – там, където пазя дъха на гората, звуците на птиците и песните на моите приятели, където тропам хорце и подскачам на плаца. Не искам реалният софийски свят – той е грозен и прашен. Искам още малко в гората, където се чувствах добре. Топли емоции напират в очите ми. Но ще остана там – още малко.
(И ето – най-неволно си отговорих на въпрос, който ме измъчваше отдавна – защо хората са станали такива? Защо са се променили? Какво се  сбъркало? И сега си отговарям – защото не могат да изпитат това, което изпитвахме ние – топлина, привързаност, енергия. Да се веселиш, докато щастието се пропие във всяка пора и го отнесеш да те топли дълго-дълго. В днешното време на консюмеризъм хората (особено младите), могат да имат всичко, но почти нищо не могат да почувстват. А ние, извадени от праха на града, дишахме с широки дробове и вдишвахме чиста, любов, енергия и сила). 

Advertisements
 
 

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: