RSS

„Чуждата земя на щем, своята не ще дадем“

01 Окт

Четях един текст, когато неволно се присетих за лозунг от моето детство
Чуждата земя не щем, своята не ще дадем„.

Особено като дете го виждах много често. Толкова често, че е останал впит в съзнанието ми за цял живот.
Днес там пише (нещо от сорта) „Службата на отечеството е висш дълг и отговорност на всеки един от нас (..)“.
Замислих се защо го смениха.
И установих, че са прави – съвсем прави.
Тези прости и елементарни спомени за безочливия комунизъм трябва да бъдат изкоренени. От дъно. Трябва да звучим европейски и модерно. Иначе виж ни помислили за простаци родолюбци.
А и отправяме грешно послание към нашите мили приятели. Разпродажбата на България на парче не е приключила, никой не трябва да се безпокои. Нито сме се отказали от емиграцията…

Иска ми се да спра това разсъждение до иронията. Но особено сега така ми се сви сърцето.
Чуждата земя не щем
Своята не ще дадем„. Как да не го махнат, като не е останала и една вярна дума (за повечето българи (с още по-малка първа буква).

Или не е останала нито една вярна дума, защото са го махнали?!?

Този лозунг – „Чуждата земя не щем,/ Своята не ще дадем“, беше изписан над входа на казармата в Хасково. Казармата се намира в подножието на градския парк. Паркът беше (и е) едно от най-желаните и обичани места в града. Тоест всеки ден половината град виждаше този лозунг.

Когато него го имаше, аз бях още съвсем невръстно хлапе. И всеки път, когато го видех, в детското ми сърце се събуждаше нещо много гордо – чувство на гордост от милата ни родина. Не можех да осъзная всичко, не знаех какво означава „не ще дадем“. Чудех се на кого да я даваме. И защо. И защо ни е да искаме чужда земя.

Обичах този надпис. Обичах го от момента, в който се научих да чета, до ден днешен.Обичах да минавам от там и да го чета.

Когато го махнаха (може би около 2000-та година, не знам), щях да заплача с най-топлите и горчиви сълзи, които имах. Този надпис беше „мой“, той живееше в сърцето ми. Когато го замазаха с бяла боя и изсраха днешното лайно, все едно откъснаха парченце от сърцето ми. Аз, малкото дете, исках да го заплюя – отвътре ми идеше. А после да взема четка и да напиша стария. Тогава не знаех какво се случва, но чувствах, че не ми харесва.

Днес съм „възрастна“ и „отговорна“ жена. И още повече ми иде да замажа днешния надпис и да възстановя просите думички – „Чуждата земя не щем, своята не ще дадем“. За да може и сегашните деца да го научат.

Тогава чувствах, а днес осъзнавам със страшна сила, какво сътвориха тогава управниците – лишиха всички бъдещи деца от родолюбивото чувство. Отнеха на цял един град простият родолюбив рефрен.

А след това по телевизията им дадоха друг „В чужбина е по-добре. Учи, мами, за да идеш в чужбина“. Дано горят цяла вечност в Ада дано!!!

Advertisements
 
 

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: