RSS

Его-пътешествие в Гърция (част 2)

02 Окт

Част 1

06.09 (петък)

Студено ми е. Спя окатана с вълнения си шал и чаршаф, но краката ми мръзнат. Едно от нещата, които мразя най-много от всичко, е да ми мръзнат краката. В 6:20 звъни първият часовник. Будя се лесно. Навън е мрачно и изглежда заплашително, като пред буря. Толкова студено, че решавам да не ходя на разходка по плажа, а да остана в леглото. В 7:45 с втората аларма решавам да стана. Навън е много по-топло и приятно. Псувам се, че не станах по-рано. Слънцето е в морето и в небето – огледало се е в кристалната вода и сякаш свети от две места. 

Оправям се и отивам до рецепцията, за да споделя, че няма климатик и ми е било студено. В главата си превъртам 20 сценария, кой от кой по-агресивен. Същата руса рецепционистка с неизменната усмивка е истински угрижена дали за моя комфорт. Още с първото си „Как спа?“ заличава всякаква идея за агресивност. Признавам си, а тя псува, че не ми е помогнала още предната вечер. (Питала е дори колегите си къде спя, за да намери решение за мен). Дава ми спален чувал (този на колегата ѝ, за да не се разхождам отново до там следобед). Хората тук са наистина любезни и правят почивката ми отпускаща. После слизам на плажа – в далечната част. Сега е пусто, но скоро ще е пълно с българи. Един йога прави упражнения. Тук сутрин хората не изтрезняват, а подготвят телата си за настъпващия ден. Времето е топло и спокойно. Водата – кристално чиста. Плажът също е идеално чист (без миди, водорасли, фасове, опаковки и недооглозгани царевични кочани). По някое време заспивам.

Будя се от парещите лъчи на слънцето и шума на чист български език. Исках да се запозная с някого (или с някоя компания), да има с кого да си говоря (в края на ваканцията ще отчета това си желание като грешка). Тук всички обаче са с компании, а на мен не ми се полага усилие. Затова си взимам хавлията е отивам в другия край на плажа – тук пясъкът е едър, тихо и пусто е.

(..)Решавам да отида до островчетата. Това са някакви скални образования на 50-100 (а може би и 150) метра от брега. Втурвам се и започвам да плувам. Странно, но не се притеснявам (и не ми е студено) – дали от солената и чиста вода, дали от царящото навсякъде спокойствие… Просто плувам. Виждам първото водорасло. После и нещо тъмно под мен – то леко ме плаши и решавам да се присъединя към трима българи. Единият ни предупреждава за водните таралежи. От островчето се вижда цялата перспектива на спокойствието – тихият плаж, малките каравани (само първата линия, останалите са скрити в дърветата), гората. Всичко е безкрайно спокойно.

(..) Решавам да направя още една плувна експедиция до скалите в края на брега. Нахлузвам си банския (тук стоя предимно без горнище – няма хора, от които да се притеснявам) и се мятам в морето. Преодолявам студа в мозъка си и се наслаждавам на топлата вода. Нещата ми лежат на брега – зарязах ги без притеснение. Тук няма хора, които се оглеждат за чанти. След известно плуване, се качвам в ложето на една скала и оставям лъчите на слънцето да ме галят. После се качвам нагоре по скалите и се любувам на красивия пейзаж – срещу мен е морето, а зад него – планина. Оставам няколко минути, а после се качвам още нагоре. В най-високото на една скала намирам „столче“. Наблюдавам от моя престол морето – небесно синьо, тюркоаз и зеленеещо, мастилено тъмно, на места с бели гребенчета от вълните. Наблюдавам вятъра да подгонва някоя вълна. После я пуска, а от нея остава само малко бяла пяна, която полека се разтваря във водата. Зад гърба ми е есенната зелена и леко пъстрееща планина.Тишина.  Продължавам пътя си към брега. Виждам дрихонки (малки кръгли акита) и се чудя кое ли животно ги е оставило там. Гларус в полет потвърждава подозренията ми. Решавам да се прибера по сухо през скалите. След няколко стъпки разбирам, че ще се наложи да настъпвам гларусовото аки – примирявам се. Внимавам да не нараня босите си крака – болката може да предизвика лоша инстинктивна реакция и да се осакатя на скалите. По едно време пътят ми минава толкова близо до ръба на скалата, че косъмчетата на гърба ми настръхват и включвам 4х4-то. И все пак – толкова красиво, спокойно и усамотено е. Само лека тъга от първата дочетена книга разваля пълния ми комфорт.

07.09 (събота)

Будя се към 7, приятно стоплена от спалния чувал. Отивам да се измия и в огледалото виждам розовеещото сияние над Атон. Оставям тоалетните си принадлежности до мивката и поемам на разходка по пижама и халат.

Няма почти никой на плажа. Вървя по пясъка, в средата на плажа, но ме заболяват краката и се премествам в началото на вълните – където морето и сушата правят бавно любов. През нощта морето е откраднало 2-3 педи от плажа, сега ги гали нежно с тихи, кротки вълни. Краката ми често потъват в пясъка. Гледам слънцето бавно да изплува от розовото си сияние. Тихо е, чува се само песента на вълните – тихият плясък при допира с плажа. Водата е приятно топла и със същата нежност гали краката ми. Приисква ми се да се съблека и да вляза в морето. „Моралът“, „възпитанието“ и други имагинерни категории ме възпират и продължавам своята разходка. А желанието ми само нараства и нараства с всяка ласка на вълните. Накрая обръщам към отправната ми точка, ускорявам темпо и оставам утрото в душата ми да тържествува.

Избирам по-усамотено място, развързвам халата си и го оставям да се свлече в хладния пясък. Свалям потничето си. Малко се притеснявам от голите си гърди, заради „морала“ и „възпитанието“.

Но кой морал и кое възпитание са правилни, ако вървят срещу природата (а женските гърди са просто природа, от която „третия свят“ не се притеснява), срещу най-чистите и искрени пориви на душата?!?! Оставам само по бикини.

Правя 2-3 крачки и се разтварям в топлото море. Плувам… не, не плувам. Сливам се, нося се… по розовеещата пътека на слънцето, право на вътре, право срещу изгрева. Едва движа ръце и крака. Следвам отражението на голямата огнена топка във водата. Напред, напред – не знам колко навътре, но не мога да спра. Преследвам розовото сияние, сгушило се в планината. Не искам да спирам, искам да го покоря цялото – сега е само мое и аз съм само негова. Не чувствам нуждата от бряг и дъно, не се страхувам, не мисля. Сега съм в хармония с природата, истинска, неразделна част от нея. Няма по-прекрасно усещане. Аз не съм аз, аз съм част от морето – разтворила съм се в него, то ме гали и изпълва, попило е във всяка моя пора. Аз не съм аз. Мисля, че разбирам защо бебетата плачат „на излизане“. И аз не искам да излизам. Не искам да се откъсна от себе си. Магическо е, някакво свещено тайнство. От време на време спирам и се оглеждам – на близките скали има хора, които посрещат слънцето. Хора, оставете това – съблечете се и се потопете. Тук е Истината тук са Пътят и Живота. Не ми се излиза. Къпя се в слънчеви лъчи. Пръстите ми са се сбръчкали като стафида, кожата ми – леко настръхнала, но не ми се излиза. Не искам да разваля магията. Нося се по водата без посока.

Гларус е кацнал на скалите в морето – естествен бял паметник на пиедестал. Паметник на природата, хармонията и съвършенството. Поглеждам понякога дрехите си на брега. Но единственият начин да изчезнат, е някой гладен гларус да ги помисли за вкусна закуска.

По някое време водата захладнява и в мен надвива желанието да пиша, да споделя и по-скоро – да съхраня магията. Сякаш ако не я запиша, ако не я облека в думи, ще изчезне.

08.09 (неделя)

С лекота намирам символика в това денят ми да започва и да завършва с плуване в слънчевата пътека. Сякаш по изгрев избирам своите пътища, своите възможности, а вечер правя разбор. По средата остава морето. Колкото и каквото и да избера, винаги ще има още. Колкото и каквото и да пропусна – никога няма да е всичко.

Смятам, че хората трябва вечер да сънуваме реалистично мечтите си – такива глупави и прозаични, каквито биха били, ако да бяха истина. Една вечер мечти, а на другата – да сънуваме липсата на всичко ценно. Сутрин бихме се събуждали мъдри. Ако да имахме дори само един такъв чифт нощи в месеца. Можем ли хората да се научим да ценим това, което имаме, без да го загубим? Можем ли да разберем глупостта на желанията си, преди да ги изживеем?

Тръгнах на своето его-пътешествие с кърпа и три книги. За да намеря, за да намеря себе си, за намеря самотата си и за да намеря свободата си в тази самота. Тръгнах без очаквания, но си взех парти рокличката.  А тук има само от летящите. Тук има само семейства с деца, спокойствие и уют. Няма „кукура“, няма „кочана на Бербатов“, няма ги „зърната на Памела Андерсън“. Няма махмурлии. Има хора, които сутрин подготвят телата си за настъпващия ден. Има деца, много деца. Вчера наблюдавах едно от тях. Стоеше на „стъпалото“ на брега, скачаше в морето, излизаше, смееше се и повтаряше всичко. завиждах му – толкова малко му е нужно, за да е щастливо. Аз не успявам да съм щастлива с толкова малко. През цялото време нещо ми липсваше (Ум ми липсва, ум!). Липсва ми човек, внимание. И днес един млад и красив мъж се донесе до мен, явно привлечен от гологръдата ми младост и красота. Плувахме, отидохме до скалите. Изкатерихме се на една. Морето пращаше неспокойни вълни по нас. Бяла морска пяна се сливаше от главата ми надолу. А той се опита да ме целуне. Да бе! Ум ми липсва, ум, за да съм щастлива с това, което имам. С тишината и спокойствието. С кърпата, капелата и трите книги. Със синьото море. Със зелените планини. С топлите вълни и с голата ми кожа. Без мъже, без приятели, без българи, без внимание.

За щастие Бог понякога сбъдва мечтите ни. За огромно щастие – понякога достатъчно по малко, за да осъзнаем, че не ги искаме.

Сутрин плувам към слънцето, вечер се къпя в лъчите му. През деня се наслаждавам на спокойствието, наблюдавам семействата и се питам какво ли ми е определил на мен животът. А днес намерих едно парченце от себе си.

Парченцата от его-пъзела (или какво от себе си преоткрих в Гърция и защо това пътешествие беше толкова его)

В Гърция на морето намерих себе си. И по-скоро намерих нов начин да гледам на себе си и на света. Усетих какво означава, че всичко е само същина на разума (тази фраза ми идва на английски и ми е трудно преведима – It’s all just a matter of mind. If you don’t mind, it doesn’t matter).

Знам я, повтарям си я често. Но трябваше да ида в Гърция и да прекарам 5 дни само с моренцето, планините и себе си, за да вградя смисъла ѝ в себе си:

– Разбрах, че водата е студена само когато я възприемам като такава (и това отключи всичко). Напоследък водата винаги ми е студена и затова не обичам морето. С носталгия си спомням как като малка го обичах. Но когато избрах да се хвърля във водата, за да настигна тримата плуващи към скалите, разбрах, че водата е толкова студена, за колкото я мисля.

После проведох още и още опити – когато се потапям с желанието водата да е студена, тя вече е приятно хладка, разтоварваща топлината от жарката ми кожа. А не сковаващо студена.

– Разбрах, че самотата ми е сковаваща само когато мечтая да се отърва от нея. Наложи се някакъв пършив (на всичкото отгоре – не беше грам джентълмен) сръб да се опита да ме целуне, за да  преоткрия любовта си към самотата си и към усамотението си.От него ден се наслаждавам на свободата и уединението си с пълна сила и знам, че така ми е добре (по някакъв начин). Може да има и друг начин, по който да ми е добре, но не бързам да го открия. Искам да се насладя на всеки миг такъв, какъвто е.

– Разбрах, че четенето е въпрос на избор, за не на възможности.Често си казвам, че нямам време и възможност да чета. Глупости! Просто винаги предпочитам по-лесните неща – компютърът, гладенето, готвенето, разходките и излизанията. В Гърция преоткрих удоволствието от „3 дни – 3 книги“. Страхотно е. Искам да го правя и занапред – да отделям умишлено време за четенето.

– Разбрах, че „бебешкият режим“ (ставане в 6, лягане в 9, дрямка през деня) е едно от най-сладките неща. Той ти позволява да вземеш най-хубавото от деня.

(Послепис – след 2 седмици в София. И аз като бабичката с тефтерчето – „Ми то 3 и 4 са си нормални неща“. И драскам. Не смогвам да предпочета книгите и да избера да ставам и лягам рано :(. Изкушенията в града са толкова много, а волята – не достатъчно)

Advertisements
 
има 1 коментар

Posted by на 2 октомври , 2013 in Пътеписи

 

One response to “Его-пътешествие в Гърция (част 2)

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: