RSS

Приказка за граховото зрънце

10 Дек

Днес намерих (някъде дълбоко в себе си) нов прочит на приказката за принцесата и граховото зрънце. Чела съм я, т.е. чели са ми я, като много малка и помня само основните акценти. И цял живот съм мислела, че това е приказка за нежната кожа на принцесите, за изяществото на истинските жени и т.н.

А днес я видях в една нова светлина – че това е приказка за самия живот. Кревата представлява нашия живот. В него има стотици дюшеци, т.е. сладости. Коя от коя по-хубава и ценна. Хубава работа топъл дом, любящо семейство, верни приятели… здраве, благополучие, пари… И под всички дюшеци винаги се крие по едно малко грахово зърно. Миниатюрно. Но ние хората, с изнежените си кожи и фини претенции (не че сме виновни, така сме устроени), винаги го усещаме. Независимо колко дюшека има върху него, винаги има един идиот, който ни лази по нервите. Работата не спорѝ или парите не достигат за нещо. Или любовта не идва в точното време, в правилната форма. Винаги има нещо, което ни пречи да сме напълно щастливи.

Понякога искам да крещя. Искам всички хора да изчезнат и аз да крещя. Да изкрещя всичко, което ми тежи. „НЕ ЗНАМ“, „НЕ ЗНАМ КАК“, „НАУЧИ МЕ“, „ПОВЕДИ МЕ“, „ТЕЖИ МИ“…

После да започват да се появяват един по един и тихо, почти безгласно да им разказвам. На всекиго по нещо (а на някои и по повече). Да кажа какво мисля и после да ми олекне. Да му кажа, че го мразя , че не мога да го понасям, че въплътява всичко, което презирам. Да я помоля за съвет, да ми даде утеха и подслон. Да му кажа, че не мога сама, че не мога повече – че се нуждая от похвалата му. Да му кажа, че го обичам, че държа на него. Че ѝ завиждам за спокойното ѝ държание и любовта на околните. Че когато го видя, думите спират на устните ми и се притеснявам като малко дете. Искам да изкашлям проклетото грахово зрънце като топка косми и после всичко да е наред. Поне за малко. 

После… после искам да склоня глава на нечие рамо. Да съм мъничка и да съм дете, да не знам. Понякога ги гледах – тях, нормалните хора. Слабите жени и модерните мъже. И им завиждам – за близостта, за топлината, за прегръдките и целувките, за закачките и купоните. Те си говорят, смеят се, закачат се, докосват се. А аз от малка съм с най-вярната ми приятелка, моята неразделна дружка – неволята. Тя винаги ми помага и ме учи на нови неща. И държи другите настрани. Тя е ревнива и обсебваща. И понякога ме изморява. Поглеждам я в очите и я моля – „Остави ме, за мъничко ме остави. Позволи ми с тях“. Но тя клати отрицателно глава, стиска здраво тънките си устни. Казва, че нямам нужда от тях, че те ще ме напуснат, а тя винаги ще е до мен. И ме огражда с невидимата си пелерина. Но тя е хладна, тиха, взискателна. А те се забавляват.

Бъркам под дюшеците, вадя малкото грахово зърно и го затварям в шепи. Преструвам се, че го няма, че спя на най-мекото легло. Show must go on…

Advertisements
 
 

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: