RSS

Македония, Албания – един друг свят

10 Май

Македония Когато пътувахме към Албания, за първи път видях Македония. И я гледах с погледа на ергенин отправен към младо неомъжено момиче – критичен, откриващ първо недостатъците, различията. Видях я пуста (по пътищата няма коли), с множество джамии, мрачна и негостоприемна. Има доста междуселски къщи – така, в нищото. Чувствах се почти като у дома, ама не съвсем и заради това – некомфортно. Изключително странни ми се видяха магистралните такси, които бях виждала само по филмите.

На връщане от Албания смених погледа – само като минахме границата и Македония ми се стори България. Когато си прекарал няколко дни в страна, която не говори нито един език, близък до познатите, всеки диалект и различие на съседната страна е пренебрежим. Чувам позната, родна реч. Всичко ми е по-присъщо. В центъра на Битоля се чувствам като в центъра на Благоевград. Чувството на близко и познато е освобождаващо.

Албания Албания е странна. Странна, странна, странна! Едно особено съчетание между нещо умиращо и нещо зараждащо се. Първото ми впечатление е от едни метални съдове (тенджери, корита), наредени покрай пътя. В Албания селищата са предимно с условен характер, понеже между тях има множество къщи. Къщите са странни. Както по-късно ще установя, впечатлява ме архитектурата от 2-3 етажа и плоски покриви (на които хората си простират дрехите – на покривите!). Не виждам нищо познато, за което да се захвана. Толкова е странна, че ме полазват тръпки. Хотелът вдъхва едновременно някакъв страх и спокойствие в мен – защото е откъснат от централните части, но е „моето място“ за следващите няколко дни.

Още първата вечер разбрах, че английският няма да мине. И българският също, разбира се. Затова се налага да експериментираме – от всичко по малко. Чета менюто – не че го разбирам, но се опитвам по общите думи да определя значението на някои. И да открия интернационалите. Успявам да поръчам мляко за кафето. След това вечеряме. Затвърждавам теорията си – основното изискване за общуването не е знанието на един и същи език, а желанието за взаимно разбиране.

Другите впечатления от разходката – шашка ме начинът, по който се продава всичко (от семки и цигари до автомобилно масло) по пътя – на постлана на земята кърпа или на количка. Това няма да спре да ме шашка до края на почивката. Албания съчетава ново и старо – модерни сгради, каквито сега се строят в България, и стари, порутени квартали – почти като катуни. Изумява ме начинът им на шофиране – не се спазват никакви правила за движение. В захлас наблюдаваме как завиват без мигачи, как минават на червено, как шофират право срещу знака „влизането забранено“. Впечатлява ме запазената старинна архитектура. И портокалите по пътя – като нашите липи например. Страстта ми към цитруси ме провокира да си откъсна сама един портокал (успях да се надера, понеже малките гадове имат огромни бодли).

В Тирана всичко е умножено по много – има страшни задръствания, непрекъснато се чува бийпкане отвсякъде (съответно отново се шофира без никакви правила). Лъскавите сгради са още по-лъскави и огромни. А мизерията е до дъно (пътуваме в заключен автомобил от страх).

Колкото до храната – прилича на нашата (ние така и не успяхме да опитаме нещо традиционно, понеже не знаехме как да си го поръчаме…) – имат си боклучавата храна, Нестле и Кока Кола. Разликата се усеща в любимите ми баници – тук имат вкус на домашно, на истинско. Направени са с ръчно точени кори (или поне така изглежда).

О, щях да забравя! Пътищата. Това е най-големият кошмар, който съм преживявала. Пътищата са… на места прилични, новички. На места има асфалт помежду дупките. Но изумителното не е това. Не дори и огромния тунел (може би около километър – километър и половина). Изумителното са завоите. Албания е насечена от планини. И завоите в тези планини са остри, често на 180 градуса, с никаква видимост и огромни, стръмни склонове. И най-удивителното е, че албанците все пак се изпреварват по тях. А видимостта е никаква – понякога следват завой след завой на не повече от 20-50 метра. Средна скорост: 30 км/ч.

А за градските пътища си имат специални превозни средства (моторни, до колкото успявам да преценя) – триколки. Приличат на умалени модели на истински МПС-та. На камионче. Имат една гума отпред и две отзад. Кош и място за управление.

На третия ден точно си мислех, че започвам да свиквам и да не ми прави много впечатление, когато виждам 3 кокошки да си пасат. В парка. Вързани с въженца за шиите, като кученца. А собственикът им продава нещо отпред в триколка. Малко по-нататък две малки момченца пишкат пред сграда, която определям като общинска баня.

Хареса ли ми? Хареса ми. Защото човек рядко може да попадне на нещо така необикновено и екзотично. Хареса ми да сблъскам представите, разбиранията, нагласите си, предразсъдъците със страна толкова различна от всичко познато. Хареса ми страшно много да поставя интелекта си на изпитание – да комуникирам при отсъствието на общ език: да науча няколко думички (в движение), да разпозная интернационалите, да се справя, където не ме разбират, да включа всички сетива в разговора. Мими, другото момиче от компанията, ме попита колко езика знам – висок комплимент

Advertisements
 
 

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: