RSS

Съветите

22 Авг

Днес направих (случи ми се) нещо, което не ми се беше случвало от доста отдавна (може би 2007) – повърнах.

Освен малкото храна, която бях хапнала, върнах и куп други неща – няколко разочарования, голяма доза нерви и ядове, малко надежди, малко любов, едно парче вяра и милиони съвети.

С това последното – съвети, съм се препълнила. Всяко второ нещо, което чета и чувам, е съвет. „Не се ядосвай“, „Приеми го“, „Успокой се и животът ще се подреди“, „Не взимай нещата присърце“, „Не се очаровай, очарованието неминуемо води до разочарование“, „Понякога всичко е само в главата“, „Преодолей го“, „Поискай го и животът ще се оправи“, „И това ще мине“ (това ми е любимо всъщност, без ирония).

Повечето звучат хубаво. Но ето какво – съветите са най-тъпото нещо на света. (Извинете!). Поне този тип. „Ама как така?!“ Ето така – тъпи са. Защото ти казват какво трябва да направиш, но не и как. „Успокой се“, „Приеми го“ – ОК, дай ми алгоритъм.

Не обвинявам хората, които ми дават съветите – напротив, обичам ги. Разбирам, че те ми дават най-доброто, което познават. Но – стига! Стига! Всичко, което ми кажете (относно какво да направя), вече го знам. Знам, че трябва да съм спокойна. Да не се ядосвам. Да обичам хората и да не ги съдя. Да вярвам в доброто. Да работя и да оставя другите да се притесняват за резултатите. Знам. (рядко пропускам очевидните неща). Знам, че еди-кой си е такъв и не е заради мен.

Но това знание не ми носи нищо. Не топли, не успокоява, не мотивира. От всички съвети 1 на хиляда успява да ме докосне. Останалите отиват в мивката. И то не защото не съм го чувала, а защото така успяват да ми го кажат и обяснят, с такова желание и старание да достигне до мен, че наистина се получава

Аз също давам съвети. Защото не знам какво друго да направя в  разговор…

Но освен да покажат подкрепа (което не е малко, но е крайно недостатъчно), съветите не струват. Изслушването, от друга страна, струва – то позволява на другия човек да се разтовари. „Пилешката супа“/ тортата/ сладкишът – струват. Те носят нещо и на организма на човека. Прегръдките струват. Да ти държат косата в онази ситуация – струва. Да те прослушат как си – струва. Но съветите… Ако мислите, че ще кажете нещо, което човекът вече не знае… Не струват. По-скоро обременяват и натоварват допълнително (реално е да накарате човекът да се чувства тъп, неуспешен, неспособен).

Ако ще давате съвети, нека мине поне през една елементарна (на теория) проверка – ако вие чуете същия съвет, как ще го приемете? И още една – как да стане това? В прости стъпки. Ако ще (ми) давате съвети, нека е нещо „материално“ („Иди на църква“), а не пожелателно („Вярвай“).

Дописано:

И това, което всъщност много ме жегна, но пропуснах. Едни от любимите ми съвети: „Приеми нещата такива, каквито са“ и „Може би очакваш прекалено много“. Ъ-ъ-ъм, каква алтернатива ми предлагате? Да се примиря? Че светът е гаден и няма да ми предложи нищо повече? Да се откажа от мечтите си? Да се откаже да се боря? И после какво? Как да живея?  За какво да живея, като не очаквам по-хубаво? Защо да раждам деца, ако ще ги оставя да живея в същите ла*на? Борбата е безмилостно жестока…. Но докато я има, има за какво да живея. И може да се разочаровам, да плача, да повръщам – но поне ще се надявам. „Защото само тези, които са достатъчно смели да мечтаят за промяната, са способни да я осъществят“…

Advertisements
 

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

 
%d bloggers like this: