RSS

Category Archives: За вас и другите

Къде е доброто?

Отговор номер 1: Не в България;

Обещах да ви разкажа къде е доброто. Истината е, че го има, но не живее по нашите ширини и по-точно в нашите български души. Още по-точно в българското общество – то не съществува. Българинът е върл индивидуалист и може да изпитва удоволствие като прави добро, но по-голямо удоволствие изпитва да не е прецекан и да е на кяр. Read the rest of this entry »

Advertisements
 
Вашият коментар

Posted by на 23 октомври , 2016 in За вас и другите

 

Какво мъжете не знаеха за жените

И мнозина все още не знаят

Жената и женският цикъл остават мистерия за много мъже. Понякога предизвикват страх, отвращение и стават повод за подигравки. А всъщност заслужават уважение и възхищение, доколкото всички чрез този механизъм сме се появили и още дълго време ще се появяваме. А механизмът е съвършен и удивителен! Read the rest of this entry »

 

Мъжете „3Д“

Преди време попаднах на класификация на мъжете, която ми се стори доста забавна:

В наше время есть три вида мужиков: 3Д (дом, дерево, дети), 3Б (бабки, баня, бабы) и 3Т (тапки, танки, телевизор)

Когато за втори път намерих тази дефиниция (умишлено), изпаднах в тих, дълбок ужас – заради краткото разширение

В наше время есть три вида мужиков: 3Д (дом, дерево, дети), 3Б (бабки, баня, бабы) и 3Т (тапки, танки, телевизор)…. первый вид вымирает?

Ужасих се не от осъзнаването, че първият вид умрат. А от количеството хора, които смятат така.

Защото видът мъже ДДД не е умираш, наротив – той е зараждащ се вид. Да, и в първото, и в моето твърдение има един и същи факт – относителният дял на ДДД е сравнително малък в сравнение с другите два вида. Навярно е така. Но тези статистиески данни все още не трябва да се тълкуват като замиране. За да говорим за тренд, трябва да разгледаме въпроса в динамика и тогава да тълкуваме резултатите – независимо дали ще потвърдим или опровергаем някоя или и двете теории. Позволете ми да го направя: Read the rest of this entry »

 

Мой/ твой и колко точно ми пука

За първи път прозрявам и съм способна да видя, че мотивацията се дели на две (два типа) – на неща, които правим за себе си, и неща, които правим за другите. Това явно разделение ми дава нов ключ да разбера какво движи хората напред и защо някои мотиватори са успешни, а други – не, къде да действам и къде да спря.

Мисля, че във всяка постъпка има по малко и от двете, но въпросът е кое е водещото.

Когато правим нещо, за да задоволим собствените си потребности и отсрещният човек е от по-малко значение (да не употребя думата „заменим“ и „без разлика“), това е за нас. Това, своево рода, е егоизъм, облечен в алтруистично поведение.
– Когато даваме пари на просещите – това не е защото те действително се нуждаят от пари (това не го знаем), а за да утешим и уверим себе си, че сме направили добро;
– Когато разтривам гърба на приятел, това не е защото го боли (много хора ги боли), а защото така аз се чувствам полезна;
– Когато правим нещо мило за любимите хора (сандвич, леглото, подарък), това не е за тях – защото те имат нужда. Заради нас е, защото ние ги обичаме;

Когато ни помолят за нещо, най-често е заради отсрещния човек, а не заради нас. В тези ситуации ние най-често сме просто инструмент на неговите цели и действия.
– Когато колега прави презентация и ни помоли да присъстваме – не е заради нас, за него е, защото той има нужда от подкрепа;
– Когато роднини или приятели ни дават пари или подаръци – не е заради нас, заради тях е – защото те искат да направят нещо, да изпълнят някакъв „дълг“;

Както казах, нещата не са едностранни, винаги и двете страни имат значение. Защото не оправяме леглото на непознати и не даваме пари на хората по улиците просто така. И когато ни търсят, не е просто за бройка, а защото ни вярват. Въпросът е да определим водещото и да използваме това силно оръжие:
Ако за васпреследвайте ги. Те са вашите мечти и желания и никой няма да се погрижи за тях освен вас, никой няма да разбере какво искате, ако не го изкажете на глас и ясно.
Ако са за другитепозволете (колкото и да не е просто; когато е възможно), ценете и поблагодарете. Не е нужно всеки път да влизате в разпра „Ама не е нужно, защо го правиш“. Защото имат нуждата – затова. Или да отказвате или да се възгордявате: ако някой ви е помолил за нещо във вашите компетенции – свършете го и не му отдавайте прекалено голямо значение.

Втори аспект: аспектът взаимност. Всеки човек има определена граница, в която ще ви търпи. Ако го прави за себе си – очаква да получи нещо. Егоистичните подбуди са съпроводени с чувства и с очаквания. Ако не отвърнете – ще се изчерпат. Същото важи и за даването – ако искате внимание, използвайте го внимателно, защото свършва.  Следващите редове са на английски, защото просто ми се струва непреведимо – на български това е глагол (не ми пука или по-циничната му форма), а ми трябва съществително (ако някой го преведе, ще ми е много интересно да видя превода):
Everyone has a surtain amount of fucks to give.
1. Don’t give a fuck for bulshits (see The subtle art of not giving a fuck);
2. Don’t make people give a fuck about bulshits – otherwise they will not have fucks left to give for the really important things. Имах съквартирантка. Инструктираха ме да се грижа за нея. ОК… Обаче тя веган. Не яде глутен. Не може да спи при еди-какви-си и какви условия. И не ходи там. И е студено… Накрая ми писна.

Което обаче ми напомни други две важни неща в рамките на същите размишления: не проектирайте своите желания и ценности върху другите. Тях ги мотивират другите неща. Същата тя ми обясни как трябвало да я уважавам, защото тя ме уважавала – не святкала лампата, пазела тишина, едва ли не – не ядяла, за да не ме събуди. Е да, ама мен това не ме вълнува, аз искам други неща. И съответно нищо относно вашите щения и потребности не е очевидно – ако искате нещо, кажете го на глас и ясно.

Второ, при проблемите също има ясно разделение мои-чужди. Моите действия и последиците от тях – са мой проблем. Как някой се чувства в следствие на моите действия – е негов проблем. Не носете отговорност за чуждите чувства и емоции, не се обвинявайте, че не сте сбъднали мечтите им или не сте изпълнили изискванията им. Ако някой е решил да се държи по някакъв начин – това е негово решение, не ваш проблем.

Вдъхновение:

http://markmanson.net/not-giving-a-fuck – The subtle art of not giving a fuck

 

Срещите

Срещите не са ми сила – може би защото с всяка следваща ги мразя все повече и повече и ги избягвам с всички сили. Защото повечето мъже правят ад от тях. Единствените „срещи“, на които съм се наслаждавала, са били безкрайно непретенциозни и неформални – въобще не срещи.

Да, да, знам – искате да ѝ (със същият ефект може да се чете ‘му’, само с леки корекции) дадете всичко – луната и звездите. Обаче се спрете малко. Колкото повече влага човек в нещо, толкова повече ангажименти и очаквания залага. Затова изберете най-простият вариант и го карайте полека (да, знам, че този съвет първо аз трябва да се науча да го спазвам).

Поканата

Смс, съобщение по някой комуникатор, телефонно обаждане – все едно. Форматът в момента не е важен, важно е съдържанието. Защото често е недостатъчно. Поканата трябва да съдържа минимум: час и място на уговорката, тип на срещата: вечеря, бира, театър, концерт; формална/ неформална обстановка, желателно – място на превеждане, глагол, който да показва ясно, че това е покана. Аз лично обичам когато има и подсказка или в прав текст – желано облекло (напр. неформално, спортно, елегантно). Ако ще има други участници – имената им. (Имам билети за постановката „…“ за петък в 19:00 часа в театър „..“. Ще дойдеш ли? или Тази събота в бар „..“ има латино парти. Искаш ли да идем към 9? )

Подаръците

Както казах – придържайте се към най-простото. Честно казано – цветя или подаръци ми се струват неподходящи на първа среща. Но някой малък невинен жест (красив бонбон или… нямам идея :)) може да изстреля нещата в облаците. Напр. един път ми подариха кутия бонбони при запознаването (и шоколад за човека, който ни запознаваше). И макар да продължи зле, беше невероятен жест.

Мястото

Можете да попитате дамата дали има предпочитания. НО при всички положения трябва да имате варианти. Ненавиждам когато ме поканят навън и се почне „Ами къде искаш да идеш?“ и едни безкрайни разходки. Аз поканена ли съм или организатор?!? Освен това, често не познавам мястото, на което се намирам. Как да знам къде искам да ида?!? Освен това, сигурни ли сте, че можете да си го позволите? (ако съм в подло настроение, ще избера или много скъпо място, или много шумно)

Обобщено – особено за първи срещи мястото трябва да е:

  • избрано – т.е. да сте го избрали;
  • тихо – за да дава възможност за разговори. И все пак, трябва да има лека музика, за да е комфортно;
  • не прекалено официално – за да се разчупи по-лесно обстановката. а и освен това – официалните места често са повод за притеснения, а това е последното нещо, което е нужно;
  • наблизо – ако мацката е печена, има голяма вероятност да е на токове. А токовете не са удобни за ходене. Затова осигурете начин за придвижване;

Храната

Ако я каните на вечеря, етикетът изисква да не е сита. Затова не я дръжте гладна – нахранете я максимално скоро. Не знам как е редно (кой) да се поръча храна. Но ако сте избрали мястото, вероятно имате идеи какво е хубаво. Аз лично се радвам поне да ми подскажат кое си заслужава (всъщност често предпочитам да изберат вместо мен). Храната трябва да е достатъчно и не прекалено. Ако храната не е достатъчно, тя ще мисли за стомаха си, а не за Вас. Ако е прекалено – също.

Разговорите

Нещата с говоренето или се получават, или не. Но със сигурност – не я прекъсвайте и не я карайте да говори насила (Разкажи ми за себе си – абе аз да не съм на интервю за работа или на разпит?!?). Помислете си за няколко любопитни теми, ако разговорът замре – последният филм, който тя/ вие сте гледали, хубав ли беше, а в сравнение с някой друг? Или хобита? Или, мамка му, времето. Ама не какво е времето, а какво може да се прави в такова време например. Или пътувания. Първо, ще съживите разговорът, ако положението не е обречено. Второ, ще получите ценна информация, ако не сте пълно дърво.

След вечерята

Там нямам думата. Всичко навярно зависи от това как е протекла вечерята. Ако е приятна, може да се продължи в някой бар/ кафене – важат горните правила!! Или ако мацката обича и не е на токове – лека разходка. ЛЕКА!! Или кино. А ако е било обяд, а не вечеря – някакви занимания (сещам се за кънки на лед през зимата). При всички положения – грижете се за комфорта ѝ и за това да е подготвена за преживяването.

 

Да настъпиш човек по душата

Узрях (да напиша статия. И да имам какво да кажа)
Най-безнравствената (тази дума ми дойде отвътре. Ако към края на статията не ви харесва, склонна съм да я сменя).
Та… най-безнравствената постъпка е да атакуваш (разбирай критикуваш) някого за това какъв е, какъв е характерът му („Ти си (прекалено) добър/ лош“, „Ти не разбираш хората, не можеш да общуваш“…). Защото….:
1. Човекът е такъв, какъвто е, и не следва да бъде обвиняван за това. Все едно да се караме на водата, че е мокра;
2. Атакуването на характера на човека е деградивна критика – тя води до негативи и не до позитиви;
3. Не уважаваме миналото му, болежките. За да е такъв, нещо го е направило такъв – и това нещо може да бъде обяснено и може би разбрано. В критиката ние не разбираме;
4. Когато го критикуваме, не уважаваме нито себе си, нито него. Значи, че не можем да оценим този човек – човек не е само добър, човек е добър И лош. Значи и че не ценим себе си да се занимаваме с по-приятни неща, а се отдаваме на де-градивна критика;
5. Не уважаваме сегашната му болка. За да показва лошите си черти, сигурно нещо му тежи. Когато човек е щастлив, той е добър и показва най-доброто от себе си.

А какво можем да направим?
1. Да атакуваме постъпки, а не характер. Можем да критикуваме някого за определени постъпки и това да бъде градивно. Защото като атакуваме постъпки, директно показваме какво може да се промени;
2. Да дадем алгоритъм – „Можеш да постъпваш така и така и това ще ти носи следните позитиви:… . Това ще те направи по-добър човек“;
3. Да не критикуваме – можем да обичаме човека за добрите му страни. Или да си тръгнем, но да запазим мълчание за характера му;
4. Да разберем – какво го е направило такъв, какви болки носи, от какво го пазят тези „недостатъци“. И да помогнем да търси решение;
и от другата страна:
5. Да знаем, че човекът насреща ни дава най-доброто си. Защото ако е човек, който не ни е близък и не ни цени, тогава критиката му няма значение. А ако е важен човек, тогава той се опитва да ни даде най-доброто, което има, да ни помогне да сме по-добри. Дори и да не го прави по най-добрия начин.

 

Караниците

Човек и добре да живее, все ще се скара с някого. ОК, познавам и значително по-спокойни и уравновесени хора, на които съм склонна да повярвам, че не се карат с никого, не се сърдят. Но те са изключения. Предполагам, че кавгите са част от красотата на живота – показват колко еднакви и различни сме.
Проблемът с караниците е, че оставят лош привкус в хората и често са причина за съсипване на иначе хубави взаимоотношения. Искам да напиша голяяяма тема за това как да ги избегнем, как да минат по-нормално и какво следва после. Обаче нямам сили. А и не съм сигурна, че съм компетентна. И дори и да съм компетентна, дори и да напиша прекрасна статия, надали някой ще си помисля „Я, какво казваше Веси по тоя повод“, когато вече държи няколко чинии във вид на аргументи. Затова ще напиша само „Какво следва после“ (а другото може да се появи по-късно).

Вашата половин крачка

В скандала е имало двама. В помиряването също трябва да има двама. Дори единият човек да направи хиляди компромиси, да измине „стотици километри“ към другия, винаги остава една крачка – тази, която може да бъде измината само в другата посока. Така че след караница се замислете кое е по-важно – една малка крачка или един голям човек. Не казвам, че отговорът винаги е „един голям човек“. Просто не забравяйте – няма да стане от само себе си, нито ще стане само с едностранни опити – за помирението са необходими двама. Двама, които искат да намерят път един към друг.

Внимание, а не спокойствие

Може да изглежда като много добра стратегия да оставите човекът „да си почине“ от скандала. Особено ако единият човек носи повече вина. Звучи логично, че тогава другият няма да иска да ви вижда, нали? Но помислете пак – човекът е огорчен от скандала, в него бушува буря от емоции и на всичкото отгоре е сам. В този момент сте „студенокръвно говедо“. И ако не се обадите, оставате „студенокръвно говедо“ и слизате надолу по стълбицата. НЕ казвам, че ще се хвърли в обятията ви с „Обичам те, колко ми липсваше!“. О, напротив! По-вероятно е да отнесете количество агресивно поведение, няколко юмрука в гърдите… Но какво от това?! Потрайте мъжки! Покажете грижа. И че ви е грижа. Че не искате да се карате. Вашият човек седи на телефона и чака да ви чуе. Да, като вдигнете ще ви сравни със земята. Но по-добре така.

Този абзац го пиша не просто от личен опит и чувства. Преди доста време един по-мъдър човек ми го каза. Но, по дяволите, не вярвайте – нито на мен, нито на него. А наблюдавайте – как се чувствате, когато вие сте в тази ситуация.

Цветя, бонбони, балони, глезотии

Не, няма да оправят положението. Но по-добре да ги има. Ако познавате човека (а за да се карате, все трябва да го познавате), знаете какво докосва сърцето му. Аз когато съм крива, обичам да ме прегръщат, да ме целуват по главата. Водата ме успокоява, също действието (да правя нещо привично, сигурно – например да чистя). Музиката (да слушам музика, да пея и да танцувам). И изразяването на чувствата – ако запазя чувствата в себе си, оставам да „цикля“ в тях. Намирам за по-добре с някаква сила да ги изкарам извън тялото си. Тези жестове не са кой знае какво. Но, отново – показват, че ви интересува, че искате да се помирите.

Границата „Друг“

Това е много фин момент, тънък лед. Ще ви разкажа какво е за мен. Няма да генерализирам, но вярвам, че се отнася за всички хора – мъже и жени.

Постарала съм се (за нещо, без значение – коса, дрехи, проект, отношение). В този момент мой скъп човек ми обяснява как не съм се постарала достатъчно, как можело да постъпя така. Може дори да се усмихна.

Но в сърцето ми остава дупка. По-късно – него ден, седмица, след много време… Някой ми казва колко добре съм се справила. Колко е прекрасно, че съм се постарала. Така с усмивка и с добро. Или ще ме нарече „мое Веси“, ще разбере защо чистя цялата стая с една особено висока скорост.

И не че го искам, но тези думи попадат точно в пробойната в сърцето ми. Замазват се като мехлем по „настъпеното“ място. Тогава неволно в главата ми изниква въпросът отговор „Защо да търпя онова отношение“. КРАЙ. Вече не съм „неговото“/ „нейното“ момиче.

Затова ви казвам – не оставяйте огънят да изгасне. Една малка крачка. Или един голям човек – ваш избор.