RSS

Category Archives: Пътеписи

Италия е красива, българинът – прост

От малкото страни, в които съм била, Италия е най-красивата (Гърция е райско кътче, Албания е противоречива и загадъчна, Турция е екзотична и мистериозна, Македония е българска, но Италия е красивата). В Италия от всеки балкон, от всяка къща, от всяка малка уличка, от всеки ъгъл на огромните площади, от стените на замъците и арените – отвсякъде струи красота и древност. Дори грозните „социалистически“ блокове крият в себе си красота в „пасажите“, в които са подредени, и симетричните структури. Беден ми е речникът, за да ви разкажа за красотата ѝ.

Още с влизането в страната се опитах да потвърдя или опровергая детския спомен за прекрасните огромни пътища, големите някак особени полета и малките къщички насред нищото. И с удоволствие установих, че си спомням правилно. Също и големите площади със старинната архитектура. Древните цивилизации са оставили своя неизменен отпечатък върху лика на Италия. Накъдето и да погледнеш, лъха на изпитана култура, на класа. Всички туристически обекти са изключително добре съхранени и/или реставрирани – връщат те много десетки години назад. Когато стъпиш в Италия, се пренасяш няколко века назад, във време на дукове и баронеси. Не мога да опиша какво ме плени толкова в сградите на Италия. Но… заставаш пред нея – а ти си нищожен до огромните ѝ размери, поглеждаш я, разтапяш се в нея и усетиш полъха на величието, на цивилизацията, на историята. Що се отнася до по-новите постройки, мога ясно да кажа какво ме очарова – малките, кокетни балкончета, „разхвърляни“ по сградите и от всяко едно виси зелено растение, дърветата по покривите, щорите в еднакъв цвят (еднакъв помежду си и с цвета на сградата), киприте фасади в топли, ярки цветове.

В Милано най-очарователни за мен бяха най-старият МОЛ в Европа и катедралата Duomo. И двете постройки внушават просперитет и величие, макар по крайно различни начини. МОЛът е огромна, лъскава сграда, с високи обли стъклени куполи. На един етаж е, но таваните са високи като за 2-3 етажа. Цялата е в цвят на злато и с изписани стени. А подът – фино редена изящна мозайка. Ако трябва да се съди само по тази сграда, то Италия сигурно е притежавала половината световни богатства по това време.

Катедралата Duomo значително се различава. Изградена от камък, тя е с дори по-внушително размери и от МОЛа – наложи ми се да се отдалеча в противоположния край на площада, за да мога да я снимам. Фасадата е едноцветна, от светъл камък. С множество кули и гравюри – сякаш по цялата сграда няма едно равно местенце. От хладната ѝ външност струят религиозна сдържаност и величие.

Венеция, от своя страна, е съвсем различна. Пешеходните улички на този водна перла са широки по човек и половина. От двете страни се издигат дву- или триетажни къщи – във вида, в който са били построени. Мазилката малко се е олющила по стените им, но прозорците са закрити с първите капаци – направени от масивно дърво, избеляло от слънцето, а вратите са защитени от решетки от ковано желязо. Ако не излъчваха такова величие и достолепност, тези къщи сигурно биха будили много скръб и ще навяват чувство на разруха и запуснатост.

А най-красивото – най-красивото в цяла Италия е карнавалът на маските. В тези две седмици на празненства малките улички са пренаселени с „придворни“ – накъдето и да погледнеш окото се изпълва от „принцове“ и „принцеси“ и „придворни благородници“. С малки изключения костюмите са прекрасни – пъстри и пищни, в много плат и орнаменти, маските – цветни, с пера и блестящи бои. Накъдето и да погледнеш ще видиш „кралския двор“ да се разхожда из тесните улички и широките площади. А от време на време удрянето на тъпани възвестява минаването на една цяла свита от благородници и прислуга. Фестивалът така се просмуква във всяко едно кътче на града, че дори малките кучета са облечени като благородници и разхождани в бебешки колички. Красотата на костюмите се подчертава неповторимо от красотата на душите и маниерите на местните. Само да видят насочен към тях апарат, веднага заемат поза за снимка. Чакат търпеливо да ги снимаш (и да се снимаш с тях), а накрая те удостояват с лек поклон.

И на фона на целия този разкош и величие изпъква бедничкият прост българин. Беден не по джоб, а по душа и манталитет. Българинът, който е толкова тъп, че вместо да влезе и да изпълни чакалнята, предпочита да стои на вратите и да мръзне от зимния студ и сняг. Българинът, който е толкова балкански, че още не е изгонил Бай Ганьо от себе си – този балканец, който гледа само келепира и да изкара някой лев. Който не се е подготвил за работата си, не е осигурил групата си, който хвърля гръмко глупашки реплики като „Хайде, да видят те как се пътува гратис“. И пред лицето на тези българи, навеждаш засрамено глава и се надяваш да не познаят от къде идваш.

(отрицателни отзиви за „Бюро за туризъм и приключения Пълдин“ – слаба организация (почти липсваща), лекции в стил „чакайте да ви прочета от Уикипедия, липса на елементарни екскурзионни мерки за безопасност)

 
Вашият коментар

Posted by на 12 февруари , 2015 in Пътеписи

 

Турция

Турция… тази история мога да разкажа по доста начини – хронологично или леко хаотично, по най-ярките спомени, от красивата и от грозната страна, изчерпателно и кратко. Турция беше мечта – близка и далечна, позната и тайнствена. И пак така остана – докоснах се леко до нея, без да я позная напълно.

Когато се събудих, Турция беше Гърция – пътувах по непознат път. Бях на „върха на света“, обградена от маслинови дръвчета и виждах морския залив. Предполагам така изглежда Рая – синьо-зелен и спокоен.

През Октомври слънцето в Турция напича леко и внимателното. Топло е, но не задушно. Водата е солена до бяло и парещо (най-вече на очите). Плажът беше чист и спокоен. А най-вълнуващото са хората, които ти се усмихват, шегуват се и те поздравяват най-радушно с „комши“. Любопитен е езикът, странни са пътищата (и най-вече начинът на движение), симпатични са ниските китни къщички с външни вити стълби и тераси на покрива. Всичко, което видях, беше лъскаво и очарователно, направено с мерак и старание

Най-великолепното

Ефес. Величието на Ефес не може да се разкаже с думи – то трябва да се почувства. Трябва да усетиш колко нищожен си със своите метър и половина – два на фона на амфитеатъра за 25 000 души. Да стъпиш на арената и да погледнеш отдолу. После да се качиш на най-високите достъпни стълби и да видиш арената, да послушаш хората. „Да си представиш как 25 000 човека викат за кръв“. Да минеш през тунела, през който са излизали бойците – малък и тъмен. Да извървиш всички улици – за повече от 3 часа. Да застанеш до величествената порта на библиотеката, голяма колкото 2-3-етажна сграда. И изящно изваяна. Да разгледаш внимателно подредената мозайка. Да видиш тоалетните, кухните, баните, стаите за удоволствия и изтезания, каналите… Ефес е огромен, древен и съвършено реалистичен (запазен или реставриран). Връща те доста години преди Христа и ти изпива силите, докато се разкрива пред очите – стъпка по стъпка. (Всъщност едно от най-внушителните места е макета – когато стигнеш и го разгледаш, каталясал от умора, и констатираш, че не си видял и половината още).

Най-красивото

Керамик фактори. Макар Ефес да беше величествен и впечатляващ, най-красивата картина от Турция видях в малка тъмна стаичка. Тя се намираше в ателие магазин за ръчно рисувана керамика. В магазина имаше всичко – чаши за чай, огледалца, чинии, малки фигурки и сувенири, шахове и табли… Там беше и малката стаичка. На пръв поглед, тя е обособено малко помещение, в което са подредени сувенири – изрисувани в пъстри цветове и багри. А когато дръпнеш тъмната завеса и загасиш лампата, започва магията. Чиниите и сувенирите изчезват и от всякъде – от трите страни и на всякаква височина – те обграждат светещи във фосфорен цвят пейзажи и танцуващи дервиши. В този момент дори аз повярвах в романтиката – всичко изчезва (най-вече околния свят) и остава рисуваната красота, която е излязла из под ръцете на старите опитни майстори. Само едно сувенирче надали би било нещо особено. Но в него момент те са навсякъде – десетки танцуващи дервиши с развети поли и високи шапки.

Най-приятното

Най-приятният миг, онзи момент на пълно блаженство, в който разбираш думи като „нирвана“, „айляк“ и „маняна“ дойде след 10 часа обикаляне из Измир. Тогава усещаш как краката ти тупкат в обувките, пейзажът се слива пред очите и цялото тяло крещи „Почивка“. Тогава седнахме на малко крайморско кафене – през улицата е морето. На развален турско-английски и с много ръкомахане поръчваме турски чай (2-3 чая могат да вдигнат и мъртвец от гроба!) и наргиле. Отпуснах се в мекия стол, завих се с памучното одеяло и отпих от горещия чай. Сякаш още с първата глътка живецът се завръща в тялото. Бавно – клетка по клетка. Интернетът е стабилен и успявам да съобщя, че съм жива, здрава и добре. И когато ми се струваше, че не може да бъде по-добре, дойде наргилето (с дъх на ягода). Огромно наргиле с голям облечен маркуч/ шнур. Красиво е. Вдъхнах бавно и издишах. Ароматът е сладък, но не е натрапчив. Напълно отсъства горчивия тютюнев привкус, който имат наргилетата в България (които съм пушила). Димът е някак съвсем лек и деликатен, не тормози дробовете и гърлото. Усещам лекото бълбучкане на наргилето някъде далече. Вдишвам отново, затварям очи и се заслушвам в балончетата. Ето това беше моята нирвана.

Най-ласкавото

Най-ласкавото е отношението на хората (особено към нас – туристите от България). Макар за тях да беше очевидно странно жена с такова поведение (тръгнала с мъжка компания и определено не със смирено и примирено поведение – напротив, доста еманципирано), отнасяха се към всички ни с хумор и внимание. Не те гледат все едно им причиняваш болка, като трябва да си свършат работата, не ти отвръщат (нито с поглед, нито с думи) „това не е моя работа“. Аз, жената, чужденката, която знаеше само няколко думи на турски, изпитвах чувство на удоволствие и блаженство да общувам с тях – турците. Те ни обграждаха с най-голямото си внимание, пускаха шеги при всеки удобен случай, търсеха начин да се сближат с нас и да ни засвидетелстват уважение („ооо, комши“, „Добър ден, как сте“, „Како си брат“ – понякога бъркаха със сръбския, но това е маловажно), да ни помогнат и да ни накарат да се чувстваме добре. А за безплатните чайове (след края на вечерята, когато си платил сметката и в България тактично те поглеждат да се изнасяш и да не заемаш масата), за разядките, за отстъпките – въобще няма да споменавам.

Най-интересното

Най-интересното място в Турция за мен беше чаршията в Кушадъсъ (предполагам, че беше чаршията). Там цялата главна улица, всяка нейна пресечка и всяка пресечка на всяка пресечка е място за търговия. Търговците стоят пред магазините и те приканят да влезеш. Изложи ли са най-различни стоки – чай, дрехи, обувки, традиционни костюми за ориенталски танци, килими…. В общи линии – каквото се сети човек. От всякъде де приканват и примамват с различни отстъпки. И там, в цялата пъстрота, се намират и шивачките на килими – седнали на малки столове до тъкачните станове направо на улицата. Броят нишките, правят възел и със сръчно движение отрязват конеца. Интересно е как от ръцете им излизат невероятни красоти – най-различни пъстри килими, с различни шарки и цветове – някои са пъстри, други в жълто, златисто и черно, в червено, синьо и кафяво – най-най-различни.

Турция… най-лошото беше краткото време, с което разполагахме. Надявам се и мечтая Турция да е тема с продължение

 
Вашият коментар

Posted by на 15 октомври , 2014 in Пътеписи

 

Хисаря

Понякога поемаме на далечно пътешествие и нуждата да избягаме е едва втора, вторична причина. Истинската, първична причина е да видим кой ще ни последва, кой ще ни потърси, кой ще ни придружи в далечното пътешествие. Този акт е изпълнен с тъга, с колебание, с липсата на вяра в себе си и в околните, и освен това с искане, с очакване, с надежда. Човек се завръща или с истински верни приятели, или с много ценен урок. И в двата случая – по-силен и по-мъдър от преди. Read the rest of this entry »

 
Вашият коментар

Posted by на 16 август , 2014 in Пътеписи

 

Ловеч – реабилитиран

Казват, че е важно с кого/ в каква компания ще се напиеш първия път. Защото като не си знаеш мярката, е хубаво да има кой да те прибере. Това, което не казват, е, че ако изпитваш не срам, а желание да се повтори, значи си избрал правилната компания.  Read the rest of this entry »

 
 

Македония, Албания – един друг свят

Македония Когато пътувахме към Албания, за първи път видях Македония. И я гледах с погледа на ергенин отправен към младо неомъжено момиче – критичен, откриващ първо недостатъците, различията. Видях я пуста (по пътищата няма коли), с множество джамии, мрачна и негостоприемна. Има доста междуселски къщи – така, в нищото. Чувствах се почти като у дома, ама не съвсем и заради това – некомфортно. Изключително странни ми се видяха магистралните такси, които бях виждала само по филмите. Read the rest of this entry »

 
 

Его-пътешествие в Гърция (част 2)

Част 1

06.09 (петък)

Студено ми е. Спя окатана с вълнения си шал и чаршаф, но краката ми мръзнат. Едно от нещата, които мразя най-много от всичко, е да ми мръзнат краката. В 6:20 звъни първият часовник. Будя се лесно. Навън е мрачно и изглежда заплашително, като пред буря. Толкова студено, че решавам да не ходя на разходка по плажа, а да остана в леглото. В 7:45 с втората аларма решавам да стана. Навън е много по-топло и приятно. Псувам се, че не станах по-рано. Слънцето е в морето и в небето – огледало се е в кристалната вода и сякаш свети от две места.  Read the rest of this entry »

 
има 1 коментар

Posted by на 2 октомври , 2013 in Пътеписи

 

Его-пътешествие в Гърция

03.09.2013

23:08 Таксито ми е на паркинга. Денят стремглаво върви към своята развръзка, но не и към своя край. Този ден ще е безкраен, само ще се пречупи някъде там

23:18 Автогарата – празната и пуста автогара. По дяволите, рано е още! Нима го изпуснах?!?

23:20 Е, и един човек е човек, поне не съм сама. О, прекрасно – и той е за Солун. Само да говореше български! А къде е автобусът?

23:30 Ето го! Няма да си остана в София. С моя приятел канадецът натоварваме багажа.

23:50 И пътуването започва! Отивам в Гърция, сама, на море. Както ви казах, нямам нуждата от други хора, за да се чувствам добре в кожата си. Така че да няма да провалям своята почивка само защото всички отказаха да ми правят компания! Къде отивам? В един кампус някъде в Гърция.

Read the rest of this entry »

 
3 Коментари

Posted by на 19 септември , 2013 in Пътеписи