RSS

Category Archives: Размисли с поука

Нека бъде пролет

Преди да прочетете тази статия, задължително!!! прочетете тази: Крал плъх (крыса – плъх. Останалото би трябвало да е разбираемо). Тя нагледно и умопотресаващо (умишлена дума – след такива статии аз съм няколко дни в ступор) обяснява „Защо“ сме на това дередже. А надолу е моето предложение за това Как да се оправим (защото статията отговор не дава).

„Потресаващото“ убийство на „невинното“ „дете“ Тодор от Враца тресе България (не съм запозната с казуса и не искам да бъда!). И насилието над възрастен човек. И боят на учителка и т.н. И всички еднакво се възмущават „Как може х човека да гледат тези безчестия и да не вземат участие“. А вие бихте ли се намесили, ако бяхте там? Уверени?

А аз – не. При положение, че цял автобус седи и гледа безучастно, кой ще ми помогне на мен?! Само ще си купя боя и въобще няма да успея да помогна на бития. Той, вероятно, би ми помогнал, ако можеше. Или би „бягал за живота си“. Как мислите?

Обществото ни е разединено. И по-точно – разложено на единични градивни „Аз“. БЕЗ нравственост. БЕЗ добродетели. БЕЗ достойнство. И какво можем да направим ли?

  1. Трябват ни БУДИТЕЛИ

Трябват БУДители – хора, носители на малкото останала нравственост. Хора с добродетели и смелост. Които разбират, че добруването на обществото е по-важно от добруването на индивида. Защото в болно общество „здрави“ хора не може да има. Трябват ни такива, които умеят да страдат, да се учат, да се жертват, да водят народа. Защото на стадото трябват водители.

Или като отдавна написах – пролетта не идва без птичките. Нагледно: кога е пролет? Края на февруари? Март? Април? Когато цъфнат дърветата? Когато долетят птичките? И ако птичките не долетят, как ще разберем, че е станало пролет? И пролет ли ще е въобще?

Или иначе казано – трябват будители, които да събудят народът от зимния му сън. Да му покажат, че е пролет и е време за разцъфване.Не да лаят, а да действат и да увличат народа след себе си.

2. Трябва НАРОД

Трябва народ, трябва обединение. Защото една птичка пролет не прави. Не се ли обединим около идеята за общото си благо с цената на личният дискомфорт, не се ли сложим под общия знаменател, че и ние сме в купа с мършата, не изберем ли да страдаме – нищо няма да се получи. Промяната започва от вътре навън – от себе си към хората. Както многократно съм казвала – правете и правете всеки ден.

Мамка му, предизвикателство към всички мъже: утре отстъпете в автобуса/ метрото място си на някоя жена. Просто така – защото е жена и защото това е нравствено. Помогнете на бабичката, която ви крещи насреща – защото е възрастна. И да, вероятно не е права. Но го направете – в името на себе си и собствената си нравственост.

Забравили сме най-стария завет: лесно е да скършиш една клонка. С наръча обаче ще се озориш.

3. Малко и всеки ден

Трябва да се прави с малки крачки всеки ден. Големите дела не изменят. Въпреки всички убийства, зверства, народът не прави нищо друго освен да оплаква нещастната си съдба. Насилието не изменя – не можеш да заставиш хората да бъдат добри, съвестни и нравствени – трябва да ги подбудиш, да ги провокираш да искат, да им покажеш по-доброто.

Будители, малко и всеки ден. Не трябва да забравяме нашата цел: тя не е да построим по-добър строй, тя е да сме по-добри. Всеки ден.

Ако се целим в нещо определено, ще го постигнем. Ето например – физическата свобода от турското робство. И после какво? Нищо, разложение. Вместо това трябва всеки ден да имаме само една цел – да сме по-добри. И не, не е лесно – никой не е светец или ангел. И да, трябва със себе си да започна относно точка 2. Но всеки ден трябва да полагаме усилие да сме по-добри.

Промяната не е лесно нещо – трудно е. И първата крачка е най-трудна. Но когато веднъж я направим и се обърнем назад, ще виждаме резултат. И ще ни е по-лесно.

А как можеше да завърши всичко? Можеше на тези местопроизшествия да има един будител. И в душата на този будител да трепне нещо – някаква малка искра нравственост. И да види, че така не бива. И дори да се опасява за живота си, да прояви смелост и разум и да „почука“ по съвестта на околните: „Момчета, работите отиват на зле. Дайте да помогнем на хората да се успокоят“. Имаме будител, имаме народ, имаме провокация, а не насилие. Будителят не е сам, не се страхува повече за живота си. Нравствеността бележи точка. Работите се подобряват.

Но вместо това – още един кръст и венец. Опечалени родители. Глупав народ. И още една погребална песен за България.

Предлагам упражнение за релакс на всички, които са се натоварили от статията: седнете в удобна поза. Сключете палец и показалец. Дишайте дълбоко и равномерно. Повтаряйте следната мантра, докато почувствате облекчение и отпускане „Комунизмът е виновен. Русия е ужасно място. Путин е деспот и терорист.“ Живейте щастливо!

Крысиный король: http://politikus.ru/events/4401-krysinyy-korol-ili-eksperiment-nad-rossiey-udalsya.html

Advertisements
 

(Псевдо)Алфа

Тази статия я пиша за всички силни мъже – моята слабост в живота.
Най-накрая достигна до жирафа и ясно прозрях, че има два типа мьже – алфа и псевдоалфа. Алфа са истинските водачи, сьщински мьже. Псевдоалфа са само маска, която успява да заблуди много хора. Не твьрдя, че по-долните редове са пьлна истина – дори не твърдя, че са истина въобще. Това са само мои наблюдения и оставям тази статия във вид на записка и нищо друго.

Псевдо Алфа
Най-съществената разлика между псевдо и алфа е невидима и това е начинът, по който се чувстват. Псевдо е неуверен, той иска да бъде повече, да бьде силен и истински мьж и най-вече – да бъде уважаван, ценен, да му се вьзхищават и да имат нужда от него. Псевдо има нуждата от оценката на хората. От другата страна, алфа знае кой е в действителност и няма нужда от никакво утвьрждаване. Т.е. няма нуждата от мнението и оценката на другите хора. Алфа познава собствените си сили и слабости, приема ги и ги цени.
Поради своята неувереност и постоянна нужда от утвърждаване, псевдо най-често е нервен и напрегнат, умислен, винаги „на лови по-скоро намусен.  Алфа е сигурен в себе си и способностите си и затова е спокоен и уверен, не се притеснява от хора или събития.
Псевдо често е прекалено вглъбен в себе си и собствената си неувереност, за да обърне внимание на хората около себе си. Нещо повече, истинският алфа се грижи и за настроението на хората около себе си. Той е жизнерадостен и весел, шегува се и се смее.
Тъй като псевдо питае неутолима нужда да утвърждава себе си, за него иедеята да признае, че е сбъркал, е недопустима – все пак това би навредило на репутацията му!!!  Алфа знае, че хората бъркат и това е нормално. Затова той може да признае слабостите и грешките си с високо вдигната глава и да продължи смело напред към нови грешки.
По същата причина псевдо се опитва да се огради единствено и само с най-харесваните и „готинимацки. Той на практика не се интересува какви са жените и дори не ги иска – важно е само да използва популярността им за собственото си утвърждаване.  А алфа успява да види и покаже красотата (вътрешна и външна) на всяка жена. Той не се интересува от мнението на другите за нея – изгражда си свое на база ценностите й. И след това ги използва, за да я накара да се чувства добре и с високо самочувствие.
 По темата утвърждаване мога да допълня, че псевдо го прави за сметка на другите – като се възползва от тях или катго непрекъснато погазва честта и качествата им, като доказва колко по-велик е. Стратегия – аз преди другите.  А алфа помага на другите. Знае, че личният успех е несладък и нетраен без наличието на колективен успех. Той използва качествата си, за да тегли всички напред и го прави чрез своите знания и опит. За своя собствена сметка и като остава в сянка.
Псевдо избягва да носи отговорност – той има далеч по-важната мисия да се грижи за репетуцията си. Взима решения и отговорност, когато трябва да го направи публично. Алфа е отговорен в своята същност, отговорността е част от живота и същността му.

Знам, че направих псевдо да изглежда като нещо дяволско и ужасно. И по моему той е точно такъв. Това, с което може да ви заблудя, е че изглежда разпознаваемне е. Както казах, основната разлика между псевдо и алфа е невидима – на пръв поглед и двамата са силни, отговорни и прекрасни мъже. Затова внимавайте – гледайте под повърхносттаистината е някъде там.

За довиждане ще ви разкажа за един (колективен) алфа и един (колективен) псевдо: спира токът в офиса. Единият се тупва по гърдите и заявява „Сега ще видя какво става“. Излиза, връща след 5 минути и псува леко и казва, че токът ще дойде след 1 час. След това се оплаква, че няма да успее да свърши всичката ужасно много работа, която има. Излиза и после ще го видите да си приказва с най-вървежните колежки в офиса (даже когато има ток).

През това време се появява шефът и обявява изнесена работна среща в близкото кафе. Колективьт се събира на партера, но кое по-точно е близкото кафе? Герой 2 объсжда с ръководството близките кафета. Междувременно пуска няколко шеги кьм близкостоящите колеги. После премисля всичко, предлага кафе и докато всички си говорят и се лутат в безпорядък, той се отправя натам, като не спира да си говори с колегите, да се шегува и непрекъснато да следи дали всички са налични.

 
 

Най-прекрасните думи

Думите, които обичам най-много, са „мама“, „семейство“, „благодаря“, „приятели“, „Усмивка“, „въпрос“, „добро“… Щях да напиша „обичам те“ и „извинявай“, но това не са от думите, които са за изричане. За сметка на това има няколко съвършено прости реплики, които ме карат да се чувствам добре.
1. „Е и? Какво от това?“ – харесва ми да го чувам, защото ми напомня колко често се „занимавам с глупости“ и отдавам прекалено голямо значение на дреболии. „Какво от това“ ми казва „Постъпи както желаеш, изборът е твой“. После ми става леко на сърцето;
2. „Каквото си искаме“ ме кара да се чувствам сякаш имам контрол и мога да направя всичко. С тази реплика сякаш цялата свобода на света се всмуква във вените ми. Нещо повече – тази реплика означава „Сега ти си ми най-важна и нищо друго няма значение“;
3. „Не е нужно да минаваш през това сама“/ „Не си сама“ е сред фаворитите ми. Тя ми дава подкрепа, вдъхва ми сигурност и ми напомня за ценността на хората около мен. Разбира се, когато думите не са само думи, а са подкрепени с действия. В противен случай са гнусни;
4. „Какво искаш?“/ „Какво да направя за теб“ – знам, че когато ни помагат, хората се опитват да ни дадат тяхното най-добро решение (когато го съобразят). Но не винаги това е моето най-добро решение. Например когато съм тъжна, се опитват да ме успокоят и да ми кажат, че не всичко е толкова лошо. А аз имам нуждата просто да ме гушнат и да поплача (за ужас на всички мъже). Е, не винаги знам какво искам. Но това, че някой ме пита, ми показва вниманието му към мен.
И разбира се 5. независимо какви са думите, най-хубавите идват от сърцето, от душата. Тези, които някой е почувствал.
От живота искам да не останат неизказани думи, за които да съжалявам, че не съм казала преди да се явя пред Главния счетоводител.

 

Излезте – времето с приятели си заслужава

Ок, приятели, имам подготвени за вас 4 статии. И не намирам смисъл да публикувам нито една от тях – нямам нищо ново, което да мога да кажа. Всичко, което е в главата ми, се е появила там най-вече отвън. Затова дали ще четете тук, или просто ще ровите в интернет, надали разликата ще е голяма.

Вместо това обаче – излезте. Вижте се с приятели. Това, което не ни казват, е, че „времето с приятели си заслужава“ 1. По-добре правете спомени, отколкото знание – знанието ще дойде от спомените. Но удоволствието няма да дойде от знанието.

И, по дяволите, не „инвестирайте“ времето си!! Прекарайте го! Дайте го, подарете го, похарчете го! Не го „инвестирайте“. Кому е потребно „инвестирано“ време – на вас или на приятелите ви?!

Хайде, да ви видя дупетата как се изнасят от компютрите и отиват да се забавляват с приятели. Само това и толкова – колкото и както ви е кеф. Ако не друго, ще имате спомени. Ако искате от моите думи, спомените са по-ценни от всичко, което някога ще притежавате. И дори хората, с които сте споделили времето си, да не са „правилните“ хора, дори да не доведе до „печалба“ или дори „възвращаемост“, как може да съжалявате, ако сте правили това, което сте искали?!

Най-прекрасно е, когато има кой да се смее на шегите ти, защото знае предисторията им. Някой, който да ти каже „Помниш ли, когато… Мале, какво беше само!“. Или „Помисли си колко си пораснала“ – който да ти напомня за хубавото и за успехите. Другото са „бошлаф“ работи

1 http://web.barometar.net/50084/ – 10 неща, които абитуриентите няма да чуят в прощалната реч

 

Черната овца и бялата лястовица

Иска ми се да живеех в един по-добър свят (разбирай социум), с по-добри и открити хора. По-честни и обичливи. По-интелигентни и работливи. Най-вероятно защото си оставам крайно неприспособима към съществуващия свят – черната черна овца в бялото стадо. Но…. „представете си всички хора да живеят в мир“ и любов:

История за простичката обич

Вчера отивах на работа – както всеки ден, с метрото. На излизане от станцията, както всеки ден, минах покрай масите на кафето. Там детенце седеше с по-възрастна жена. Малчуганът се втренчи, хареса си човек от тълпата и се провикна „Здравей, чичко полицай„. А „чичко полицай“ му отвърна с плътна си глас, който изпълни целия подлез, „Здравей„.

И се усмихнах. Усмихнах се на чистата доброта, обич и невинност на детенце. С какво доверие и любопитство подходи към непознатия възрастен. С такива неопетнена чистота. Понякога хората в старанието си да ме огорчат, обидят и променят ме наричат инфантилна. А аз им се усмихвам на ум и прошепвам в мислите си „Благодаря“. Защото според мен инфантите, децата – са най-чистите и добри създания на планетата. И ако можех отново да съм дете, никога нямаше да порасна.

Усмихнах се и защото полицаят му отговори. Вместо да се направи на недостъпен и много важен, на зает и разсеян, той зарадва малкото човече. Оправда доверието и обичта му. Да ви кажа… стори ми се, че светът стана с половин идея по-добър в този момент. Или поне моят свят.

Моркова, а не пръчката

Историята е много стара. Преди доста лета играехме плажен волейбол покрай морето. Два отбора – българи и руснаци. Един от българите тича през пясъка, препъва се, удря топката… Топката закача горният ръб на мрежата и се връща на „българска земя“. Тогава „капитанът“ на българите се нахвърля на съотборника си „По-силно удряй, по-бързо тичай. Гледай какъв глупав фал!“

Сервиз. Топката е в полето на руснаците. Засилвам се да я ударя, но даже не я достигам. Тогава всички руснаци се събират в средата, удрят „пет“ – „Ничиго! Молодец! Давай!“…

Ще ви разкажа и една друга история. Прибирам се от работа – премазана от умора след цял ден разправии. Отварям единия комуникатор и намирам съобщение от мое приятелче от Беларус. Същия ден се пенсионирал негов колега и ми разказва: „Той е много добър човек. Толкова много помага на всички и има полезни знания. Обича си работата и я работи с удоволствие. Ние му организирахме голямо парти за изпращане. Ще ни липсва на всички. “

Това не е моя работа

„Остави тази метла, има си чистачка“; „Не режи цветето – за какво плащат на градинаря?!“; „Зарежи, да се спасяват, това не е наш проблем“, „Ама защо миеш чиниите – има миялна“ …

Хора, аз съм първо човек, после жена и накрая професионалист – евентуално. Не желая цял ден да газя в кал и стърготини, да гледам пълна мивка с чинии или да оставя тоалетната непочистена. Това, че има хора специално за тази цел, не означава, че ние трябва да престанем да бъдем хора! Или както се казва – тръснете едно ла*но в средата на стаята, набодете го с клечки за зъби и си отглеждайте „таралежчето“, ако са ви такива разбиранията.

Реалният „сън“

Трудно е да останеш прав, когато всички те бутат и замерят с камъни. Но се налага.

За първи април търсех една шега – картинка, която беше на „стените“ и в „пощата“ ми от много приятели. А аз не можех и не можех да я намеря. Нито в големите търсачки (с които беше свързана). Сякаш… сякаш никога не бе съществувала. Зачудих се дали не съм сънувала. Може би просто някой се беше пошегувал с мен. Или… съм си я измислила.

След 5 дена картинката „изгря“ на стената ми – от средата на нищото.

А сега се налага да стоя и да защитавам знанието, мнението и идеите си. Срещу всички и от всички. И се чудиш „Аз ли сбърках. Наистина ли идиомът за „майчин език“ е „mother tongue“, а не „native language“? Наистина ли е по-добре да напишеш всичко, вместо кратичко и целенасочено? Наистина ли бъркам?“.

По дяволите, не е силна позиция да пикаеш срещу вятъра – единственото, което постигаш, е, че ставаш жълт и мокър. Но по-добре жълт и мокър отвън, отколкото прогнил и червив отвътре. Нали? Ако удряте достатъчно пъти стената с рогца, стената все ще поддаде. Но ако рогцата ви се напукат, отдръпнете се, залепете ги и си намерете друга стена – не забравяйте! Целта ви е да стигнете житцето, а не да разбиете стената!

Ако сте черна овца – бъдете най-черната. „Аз може и да съм мечтател, но не съм само аз“. Черната овца ще се превърне в бяла лястовица (или поне силно така се надявам. Макар да не знам дали ще съм жива да го видя). Вашето поведение ще направи разликата – малката крачка към по-доброто. Дори и да не промените света, светът ще е с една добрина по-добър. Дори и да не заразите всички с „добро“, дайте на един човек убежище в сърцето си. Нека е само капка в океана – все пак океанът не е нищо повече от много, много капки.

Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце.
До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.
Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.
Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:
– Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!
Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:
– Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!

 
 

Най-страшният звяр

Последните няколко дни попаднах на древно проклятие – да дискутирам взаимоотношенията между хората (и по-специално между мъжа и жената). Тази тема е колкото интересна, толкова и щикотлива. Защото всеки носи своята истина в сърцето си – за да промениш истината му, трябва да промениш сърцето му. А сърцето не се променя с думи.

И не исках да променям ничие сърце. Не исках и да дискутирам. Сега нося един голям трън, забит нейде в душата ми.

И този трън не го заби един млад мъж, който директно отказа да ми помогне с носенето на багажа (аз сама си нося чантите).

Не го заби и групата мъже, готова да ме „разпне“ за моята истина – „много удобна за мъжете и практична. Но лишена от любов“ (аз смело стоя срещу всички и пазя своята истина)

Не го заби…

Заби го „любовта“ обърната на пазарлък. „Грокването“ на чуждата гледна точка.

Чух „няма да го направя (да помогна), защото ще изглеждам жалък“. И после разбрах – защото злината на хората може да се надсмее, да унижи добрата постъпка.

Чух „инвестирам в отношенията“. Инвестирам? Инвестицията е влагане на средства с цел възвращаемост. От  кога отношенията са инвестиция? От кога не е простото удоволствие да размениш няколко думи с приятен човек? Дори и да не се получи нещо повече – просто заради удоволствието от общуването, от хората.

Чух „отношенията се движат по алгоритми„. Отношенията се движат по алгоритми… Трябва ми сценарий, за да общувам с някого? Мислех, че общуването е процес на взаимно опознаване и разбиране. Вярно, алгоритмите правят нещата предсказуеми, т.е. незастрашителни. Но, по дяволите, в отношенията?!

И питам аз отново – за пореден път – къде сбъркахме? Къде Дарвин се пречупи и какво стана с хората? Според някои хората се различават от животните по смеха, според други – по технологиите, създаването. Аз мислех, че е по отношенията. И продължавам да го мисля – но вече в услуга на животните. Какво сбъркахме, че най-първичното и привичното – общуването, това, което съществува при поповите лъжички и рибите, при пчелите и маймуните, и зайците, и мечките – точно то да стане най-страшно за нас? Да стане наука и изкуство? Да общуваме по алгоритми, за да не рискуваме?

Смилам това, което чух (и благодаря на всички, които говориха). Но ми заседна като буца в гърлото. Егото ли ни порасна? Грешни очаквания ли ни заслепиха? Нима страхът от провал и отхвърляне толкова е сковал душите ни?

Преди време отчето ми каза: „Общувай! Какво толкова може да се случи? Общувай. Поговорете си. Ако не се получи – не се получи. Не е твоят човек. Продължаваш напред. Няма място за страх или съжаление„.

 

Общежитието – прекрасно в ужасното

Далеч съм от идеята да възхвалявам общежитието – българското общежитие (защото не знам другаде как е) е жалко, продрано, мизерно. Живееш с няколко семейства хлебарки и спиш в продънени пружинени легла, толкова стари, че е напълно възможно да си бил заченат в тях. Аз прекарах малко над 3 години в общежитие.

С всичките си минуси и точно заради тях, общежитието все пак е неповторимо колоритно изживяване – толкова интензивно, че може да не се повтори никога в живота. И макар с удоволствие да го напуснах, препоръчвам на всички да го изживеят. И да мога да изживея живота си отново, пак ще ида в общежитието. Защото то е невероятен учител – на мен ми показа граници, които смятах, че са много по-ниско поставени. Защото…

Срещаш всякакви хора

В един нормален блок живеят средно… 8 етажа х 30 стаи х 3 човека = 720 човека. Всеки от тези 700 човека е сам за себе си, носи своя колорит. Доскоро живял единствено в близката семейна среда, сега се сблъскваш с куп хора, които имат или нямат нищо общо с теб. А с част от тях (от 2-ма до 10-тина – зависи колко съквартиранти смениш) живееш няколко години, 300 дни х 20 часа. Виждаш от „първия ред“ всичко – хигиената, манталитета, обноските… Това е моментът в живота, в който или ще си разшириш хоризонта и ще освободиш съзнанието си, или завинаги ще си останеш роб на предразсъдъците. Културният шок от цялото изживяване е гигантски, особено в началото. Но това е страхотна подготовка за справяне с всички следващи хора, с които ще се сблъскаш в живота.

Научаваш се да се съобразяваш

Е, някои така и не се научават – аз лично изгоних една съквартирантка, която се прибра в 4 часа (през нощта) в делничен ден с праскане на вратите и шумкане на торбички.

Но хората с нормални първи 7 години се научават, стараят се. Тъй като хората, с които живееш, са различни – имат различен режим, различни интереси, се налага да се напаснеш с тях на принципа на компромиса. Сутрин ставаш бързо, изнизваш се от леглото „на пръсти“, пускаш само малката нощна лампа, насочена единствено срещу теб, тихичко отваряш и затваряш всички врати. Слушаш музика/ филми със слушалки и пр., и пр. В общежитието се научаваш да спиш със съвсем непознат в една стая и да задаваш разни въпроси като „Кога ще ставаш утре?“, „Светлината пречи ли ти?“, „Може ли да оставя това тук?“…

Учиш се да се справяш със ситуацията

Общежитието учи на изобретателност (естествено, стига да искаш). В него ситуации – колкото желаеш. Класическото и почти задължително е, че лятото един месец нямаш топла вода. Ще изгори крушка, ще се запуши каналът, ще ти се счупи душът… Аз се къпах 1 седмица на свещи, понеже изгоря фасонката в банята и нямаше кой да я смени.

В общежитието можеш да разбереш колко малко му е нужно на човека. И без колко много неща можеш да се справиш. То може да бъде прекрасна школа за бъдещия живот